Галерия

1

Следващият вторник в уречения час звънецът на тежката желязна външна врата на “Рингщрасе” иззвъня и отвътре се чуха стъпките на прислужницата. Тя го отведе в гостната, където Мария помагаше на възрастна госпожа да си пие чая.

“Да ти представя майка ми”, каза му тя, “госпожа Бетина Цилер”.

“Йоргос Марангос, лекар в твоята клиника”, обясни Мария и Йоргос изведнъж си спомни къде я бе виждал.

“Майка ми е в клиниката понеже има проблеми с очите”, каза Мария. “Но от една седмица е по-добре и затова я доведох за малко вкъщи. Има и много силни болки ниско долу в корема. Говорих с брат ми. Той е един от основните кадри на Социалдемократическата партия и ще се разбере с професор Ердхайм. Ще се върнеш обратно в клиниката. Така ще имаме и някого, който да се грижи за мама, нали така, мамо?”

Госпожа Цилер кимна с глава и Мария отнесе чашата й за чай.

“За съжаление майка ми има дълга предистория с различни заболявания и цял живот е обикаляла по болници. Самата тя не вярва, че лекарите могат да й помогнат. Патолозите не успяха да открият причини за проблемите, които имаше, и я пренасочиха към психиатрите. Лечението с електрошок, студени и топли вани и други подобни, на което бе подложена, успяха да предизвикат у нея единствено абсолютно отвращение към лекарите, които тя смята за некадърни и безполезни. Отчаян, баща ми я заведе и при Фройд, известно име в психоаналитичните кръгове. Той й стана най-антипатичен от всички останали и тя ни заяви, че неговите теории за сексуалността са най-долнопробното нещо, което е чувала през живота си. Естествено след няколко посещения тя отказа да продължи лечението с него”.

Йоргос се завърна в клиниката и едно от първите неща, които направи бе да открие болничния картон на госпожа Цилер и да прочете историята на нейното заболяване. Диагнозата бе “истерия”. Но жената страдаше и от хроничен сифилис, който през онези години бе много обичайно заболяване във Виена. Млади момичета бяха омъжвани от близките си за мъже, страдащи от сифилис. Симптомите започваха да се проявяват и лекарите ги окачествяваха като “истерия”. Никой не им обръщаше внимание. Резултатът от това бе, че те се мъчеха цял живот, често пъти без да знаят какво им е, а и без да могат да предприемат нещо, което да облекчи страданията им. В крайна сметка заболяването поразяваше сърцето, зрението, мозъка.

Всеки петък Мария посещаваше майка си в клиниката, а всяка неделя идваше синът й Франц. Франц заемаше висок пост във виенската организация на Социалистическата партия и често отсъстваше по работа.

Всеки ден Йоргос минаваше през болничната стая на госпожа Цилер, която бе свикнала с тази визитация и го очакваше с нетърпение. Между тях се установи особена близост и Бетина започна да му разказва за живота си. Мъжът й Филип Цилер бил търговец. Пътувал много и често отсъствал. Търгувал с Балтийските държави. Имал къща в Рига, където понякога отивала и Бетина, но никога не успяла да се почувства непринудено там. Постепенно разбрала, че мъжът й имал любовница рускиня и се застоявал все по-дълго в Рига. Търгувал с кехлибар и всеки път когато се връщал във Виена й носел по някой кехлибарен накит. Бетина ги мразела. Дори самата им гледка предизвиквала у нея лошо настроение, напомняла й за другата. Рускинята била наследила от баща си един от най-хубавите ресторанти в Рига. Бил прочут из цяла Прибалтика с изключителните дивечови блюда, които сервирали там. Затова Бетина била забранила да готвят дивеч в дома й, да не й напомня за онзи проклет ресторант със зелените кожени столове, тежките копринени завеси и еленовите рога по стените. И мъжът й имал проблеми със здравето, но по някаква странна причина симптомите отшумявали щом кракът му стъпел в Рига. Така той все по-рядко идвал във Виена. Бетина живеела с двете деца, с грижите за дома, но животът й никога не бил пълноценен, сякаш непрекъснато нещо й липсвало. Тогава започнали главоболията, подуването на ставите, разните болежки. Следобедите играела бридж, нещо което вършела с изключително умение. Може би това било единственото нещо в живота, което била в състояние да върши встрастено. Това усещане за празнота я накарало да вземе решение, че ще осигури различен живот на децата си. Настоявала да изпрати Мария в първата девическа гимназия, която открили във Виена. Франц се записал в университета и завършил право. Никое от децата не проявило интерес към търговската дейност на съпруга й. Франц намерил убежище в социалистическите идеи, пространство, в което фактът, че бил евреин нямало да играе никаква роля; социализмът станал негова родина и дом. Било естествено да възложи всичките си надежди на един свят, в който расата и религията нямало да имат никаква тежест. Чувствал, че принадлежи към един авангард, който изграждал света наново през новия век, към един справедлив свят без дискриминация. Във Виена социалистите били силни, но в провинцията превес имали християндемократите. Оттам често пъти се дочували антисемитски лозунги. Това не тревожело Франц, тъй като мислел, че повечето пъти тяхната единствена цел била да съберат повече гласове, тоест не вярвал, че имат някакво реално покритие. Сред сигурното обкръжение на социалистическа Виена не можел да си представи дебнещите националистически опасности.

Йоргос се погрижи всеки петък да отива в стаята на госпожа Цилер, за да вижда Мария. Тя идваше навреме, в ръка с кутия сладкиши от “Демел” - най-реномираната виенска сладкарница. Носеше й някакви шоколадчета, които се наричаха “котешки езичета” и разнообразни захаросани плодове. Често пъти там тя и Йоргос си определяха среща, за да отидат на концерт, а една вечер и на опера. Той бе нейният любимец. Един ден му съобщи за годежа на Джина с някакъв английски лекар. Йоргос изобщо не се натъжи и дори й изпрати картичка с пожеланията си.