Галерия

1

Но хората надушваха кръвта. Те бяха чули какво се е случило в Просечен и в други села. Облакът връхлетя и тях. Мнозина се почувстваха предадени: работата започна като сватба, с развети байраци и пукане на пушки, с хорá и химни като на Възкресение. Какви левенти бяха командирите, речи държаха, подбуждаха народа, обещаваха, славно бъдеще предричаха. Но като дойде ред да се плаща – няма ги. Къде е сега Сократос, който стоеше редом с Аристиди от Просечен? Избяга, скри се. Скри се и Ламбридис. Славата – за тях, страданието – за другите. Като си подзел едно, върши го докрай и ако даде Бог берекет – любувай му се, ако даде несполука – изкупвай си вината. И Христос, дето е Бог, едничък е платил с разпятието си, а не е оставил друг да плаща за святото му дело. Пък те са човеци, не може да харижат другиму вересиите си. Сократос знае ли как се трупа имот? Нищо и никаква работилничка отворил, пък командари стопаните. А сега изфиряса и се не видя, спасява си кожата. И онова пишлигарче, Аргирчето, дето ни едно коте няма, а се яхнало на ата като султан. Каква стана тя: един вършее, друг мъкне тежестите.

Блед и сух, измъчен от съмнения и страх, Янис Репидис разбута гърбовете на арестуваните.

- Ще ти кажа, кириос полковник – проговори той на гръцки.

Веднага неколцина войници го измъкнаха напред.

- Говори на български! – кресна му той.

- Не знам български – отсече с глух глас Репидис.

- Знаеш, куче, знаеш, всички знаете, но лъжете! В кръвта ви е да лъжете, но аз ще ви дам да разберете. Ще ви изпозастрелям всички до един!

Репидис мислеше, че с това ще сложи край на всичко, но сгреши. Полковникът продължи да пита и с всеки въпрос гневът му растеше, безсилието му го разяряваше до безумие. Той продължи да изважда мъже до оградата, докато Янис Репидис не издържа и издаде всички участници в комитета. Повечето бяха напуснали селото, но който имаше имот, бе останал да го пази.

Пред църковния дувар, там, където вчера гръцкият майор бе застрелял стражарите, бавно се оформяше все по-голяма група арестанти, които безпомощно се притискаха един в друг. Те някак си ирационално се надяваха, че ужасният край ще им се размине: едните, защото бяха българи и е абсурдно да бъдат разстрелвани на единия ден от гръцко, а на другия от българско оръжие; другите – защото не виждаха какво лошо са сторили, като си бяха поиграли на мечти... У никого нямаше чувство за вина, а сякаш всеки изпълняваше някаква натрапена роля, която ей сега ще свърши с вдигането на завесата. Те слушаха разбеснелия се полковник и тръпнеха.

Слънцето прежуряше, гладни мухи кръжаха край главите на обречените, хората започнаха да се сломяват, жените заподсмърчаха, разнесе се и детски плач. А полковникът все питаше къде са се скрили Ламбридис, Сократос, ненаситно очакваше най-сетне да му посочат най-главния виновник, самия командир, митичния майор. Той него искаше да види в ръцете си, само тогава страшният му бяс ще стихне, защото ще е намерил истинския злосторник, а не като тия тук прости селяни, вмирисани на техния тютюн, които се страхуват за жалкия си животец. Друг му трябва: смелият, безразсъдният, равният нему – да види очите му, да премери ума му, да срази духа му. Такъв трябва да е врагът му: да изкупи всички грехове, неговите също, та смъртта му да умие цялата кръв, да заличи всички пепелища и да оневини жертвите до една. Но нямаше го, нямаше го него, губеше му се нещо, като пясък в шепа изтичаше смисълът на всичко случило се и мътилката в душата му натежаваше още повече, заприличваше на океан, в който той самотен се дави и потъва... Марков заповяда войниците да се строят и да приготвят картечницата за стрелба. Насочиха дулото в средата на безредните арестанти. Повече нямаше да чакат. Настъпи миг мълчание, трошливо като кристал.

Изведнъж от сред множеството се чу старешки глас, хората се разстъпиха и пропуснаха напред Капитан Хриса. Когато войниците претърсваха домовете и събираха народа, тя затуляше Тушото в плевнята и за да не ги пусне дома, тръгна напреде им към площада.

- Чакай, стой, г-н полковник! – надви тя с вика си зареждането на оръжието, което зареждаха войниците. – Чакай! – Висока, кокалеста, със стегнат фустан и смъкната на раменете шамия, с поклащаща се походка, която превъзмогваше болката в скованите крайници, тя вдигна ръка към полк. Марков и срещна учудения му и сякаш в миг отрезвен поглед – Тук виновни няма! – Спря се тя пред него, току пред дулото на пистолета му.

- Назад, бабо! – с прегракнал глас я бутна офицерът в гърдите.

- Няма назад! Кого ще стреляш? Тия мъже? – посочи тя арестуваните. – Тия в нищо не са виновни. Виновните избягаха. Тук сме само жени и старци, мъжете ни ги завлякоха въстаниците и не знаем какво е станало с тях. И Репидис ти рече същото. Ти що искаш да чуеш, не ти ли стига суй, дето го чу!

Двамина войници се спуснаха към старицата, хората инстинктивно ахнаха и замлъкването след тази изненада стана още по-тежко. Но Хриса и тях спря с вдигнати ръце – като някой паметник. И продължаваше да нарежда на високо:

- Моля ти се, пожалей народа си! Тука сме и българи, и гърци, ама сме невинни. Моят син е в казармите в Драма, пратил си го някъде да прави това същото с други хора! Разбираш ли?

Полковник Марков светна гневен поглед, приближи старицата и процеди през зъби в лицето й:

- Ти коя си?

Капитан Хриса не му отговори, а посочи носилката с покритата покойница:

- Виж, булчето умря, мъжа й го няма и що става с детенцето? Нима и него трябва да убиеш. Немой, възпри се! Не сторвай грях. – Старицата пое дъх и пристъпи още към полковника. Той я гледаше в очите, тя него също. – Виновниците ти трябва да издириш, но те не са тук! Ето, - бръкна тя в пазвата си и извади някаква стара турска пара. – На! Със злато се откупувахме от турците, със злато се откупвахме от фанариотите, със злато да се откупим и сега...