Галерия

1

Лицето на полковника побледня, почерня, по него пробяга едва сдържано ожесточение.

- Коя си ти! – Повтори глухо Марков.

- Аз ли? Българка, Капитан Хриса.

- Слушай, Капитан Хрисо. Аз не съм ни турчин, ни фанариотин! Мен не можеш купи!

- Като не си ни турчин, ни фанариотин, не стреляй! – тихо издума Хриса, но всички чуха. – Ако пушнеш старците, все едно баща си затриваш. Ти баща нямаш ли!

Полковник Марков вдигна пестник – ще я убие! Но старицата не мръдна, прокашля се и сякаш да му даде още време да размисли, подзе отново с прегракнал и маломощен глас:

- Мен убий, че аз ти се съпротивлявам. Тез нещастници ти се покоряват, защо ще ги трепеш! Какво юначество е суй: картечница срещу люде?

Думите й го жегнаха като шишове до дъното на душата. Едно затиснато от неколкодневния гняв чувство се размърда и го върна в детството, където беше останал споменът за отдавна починалия му баща – кротък и безобиден старец, който си отиде от някаква глупава и безславна кашлица. Съвършено нелепо мисълта му спря като препречен с бент извор там, в огряното от нереално слънце село с прашни улици и тревясали вади покрай дворовете, където ловеше раци и попови лъжички. Как е възможно толкова да се променя човек! Защо е скроен така животът, че щастието е винаги в миналото, а в настоящето са само изпитания! Краткият спомен го отдалечи от днешния страшен ден, сякаш се видя отстрани и не повярва, че е той.

- Върви си, бабке – процеди през зъби полковникът. Тъмна сянка легна на челото му, бездруго навъсено, лицето му се изопна в неразгадаема вътрешна увереност. Изглеждаше, че ще вдигне ръка и ще покоси старицата. Той наистина посегна – да я махне пред себе си. – Върви си!

Старицата едва се държеше на краката си, но остана, не помръдна. Ръката на полковника се отпусна, браздулици пот се стичаха по шията му. Той дълго гледа множеството. Всички чакаха него, какво ще реши той: войниците му – да стрелят ли, селяните – кого ще убие и кого ще пусне, кокалестата Капитан Хриса – надви ли на съвестта му. Самият полковник не знаеше в този миг нищо. Мисълта му беше празна лента, изтрита от всички спомени и чувства, глуха и няма като новородена душа. В нея нямаше страх нито грях, нямаше врагове нито съюзници, нямаше живот нито смърт. Той беше едничък – невинен и чист – и можеше всичко да стори: да бъде силен и безпощаден или благороден и великодушен. Една рождена болка бе окъпала сърцето му, сякаш го пресътворила. Дали това беше безкраят на нищото, или дъното на всичкото? Колко трая това – миг, два, или час? Полковникът не знаеше. Искаше да е заспал, да се събуди и това да не го е имало.

В този миг Вашила се свлече безжизнена пред нозете на Катина. Жените се втурнаха да я свестяват, настъпи суматоха, в която множеството се люшна с многоглас вопъл на страх и отчаяние. Напрежението изтече като вода от пробит мях – нелепо беше да се спасява припадналото булче, когато смъртна заплаха тегне над всички, но не беше останало друго разумно действие.

Отстъпвайки назад, полковникът погледна за последно старицата – права, вкаменена, без капка кръв на лицето. Трябваше да я убие преди да е продумала, сега вече не може.

Полковник Марков даде знак: пуснаха вързаните, качиха в камиона комитетските хора – Янис Репидис, Михайлидис, Коджаманис и Френджо – и още неколцина, уличени, че са носили оръжие в деня на въстанието. Натовариха обратно картечниците, прибраха се и потеглиха, сподиряни от невярващите погледи на селяните.

Целия ден се чуваше тътенът на оръдейни залпове. Боеве се водеха из западното поле на Драма, както и на юг и изток, а по планинските хребети прочистваха от партизани. Нивите бяха пусти. Селяните не напускаха домовете си, оставиха двете враждуващи страни на себе си, заеха се да изтрият следите на пожара, опропастил живота им. Те се питаха: в името на какво беше борбата?

Коста Солаков бе наясно: борбата е за власт. Сега битката приключваше с успех за българския полковник. Но съмняваше се това да е краят. Не беше само предчувствието заради смълчаните гръцки къщи нито наивното поведение на българите, които си мислеха: разминахме се с малкия дявол. Раните бяха пресни, боляха, но те ще заздравеят с времето и тогава ще лъсне истината, че нищо не е решено, но че и нищо не е като преди. Всяка къща има своя рана, причината за която ще търси в отсрещната страна. Отсрещната страна пък на свой ред ще обяснява страданието си с първите. Ето как всеки, дори онзи, който се е крил, за да не си оцапа ръцете, ще бъде въвлечен в едно безкрайно разделение, в което – още по-тежко – собствената воля няма значение, защото човекът вече е поделен от борещите се за властта. Ала това не е най-страшното. Най-страшното е в тях самите, в промъкващото се в душите им недоверие и подозрение. Една неочаквана омраза – хем много повече от простото различие или обичайна завист – се пръкна между българи и гърци. Кой я знай кога зачената, сега тя хвърли синур сред общото село, заякнала като щир, напоен от дъжд. Тя се храни от най-истинската същност на хората, от най-добрите им мисли и чувства, а ражда отровни плодове, които вместо да наситят човешката жажда за справедливост, я тровят по-страшно и от змийски яд. Тая омраза е робска омраза, беше сигурен Коста Солаков. Защото в едно свободно общество човешкият порив би бил как да нахраниш бедния и да помогнеш на по-слабия.  В робското общество робите се мразят и избиват, за да заслужат благоволението на господаря си. Още по-страшно е, когато това се случва между народи.