Галерия

1

- И децата! И кучетата им, и котките! – кресна полковникът, сякаш да надвика рукналите от фунията на стълба маршови звуци.

С него не биваше да се разговаря. От началото на офанзивата той не можеше да понася никого, дори себе си. Не беше свалял тая проклета униформа дори за час, нито тия прашни и потни ботуши, нито тая стегната фуражка... Как можеше септември месец да е толкоз топло! Какво му харесваха на пустото Беломорие! Само слънце и топъл вятър... Чувстваше се като опакован в картон, а отвътре тялото му се бунтуваше, отделяше съпротивителни сокове, които още повече го вкисваха и вмирисваха. Горчеше му в устата, бучеше му в ушите, мержелееше му се пред очите – и все едно и също: разгром, арести, разстрели, пожари. Кое беше това проклето село? Петото, шестото, десетото – за два дни? Спомни си го от пролетта, когато обикаляше наоколо, да поставят кметските наместници. Но тогава беше друго, тогава и той беше въодушевен: най-сетне се сбъдва вековният български идеал за обединено отечество! Патриотичната борба на възрожденците е доведена до успешен край. Като в приказките: щастлива сватба и веселие.

Но ето, оглеждайки постройките на площада – измазани двукатни къщи, кметството, училището, църквата и всичко – блеснало на слънцето като прано, сякаш нарочно да му се завре в очите с примерната си хубост, полковникът попържаше това място. Той намрази издъно всички тукашни села. “Това село е последното, последното в моя живот” – помисли неопределено и с омерзение полковникът.

Той мразеше целия район, мразеше наситените му красиви цветове, мразеше природата му, мразеше хората му, мразеше всичко в него – и войската, и полицията, и офицерите, и цивилните, и немците, и гърците, и българите... Мразеше ги, защото всички тия неща се оплетоха в живота му в един необясним струпел и той съвсем се обърка да ги различава, да ги подрежда, да ги степенува и да ги преценява. Той нищо повече не можеше да преценява. Той не можеше и себе си да прецени... Мислеше се за храбър войн на Негово Величество цар Борис ІІІ, мислеше се за негов пратеник като обединител на Отечеството... От два дни вече не знаеше кого е обединявал досега, когато всъщност се изтеглиха толкова граници... Но кой, кой ги изтегли?

Кой заповяда това разрушение? Той ли? Само той? А онези, които хвърлиха искрата? Те не знаеха ли, че си играят с огън, седнали върху барута? Те не туриха ли първи чертата между хората? Нали той с очите си видя избесени по площадите, застреляни по синурите и полетата, ограбено и разпиляно хорско имане? Нали срещу казармите хвърляха бомби, убиваха войничетата му, застрашаваха живота на цивилните граждани! Кой и как трябва да ги защити? В сводките се осъждаше метежът като комунистическа инициатива и навярно това е истина, но не цялата! Защо се оставиха германците – иначе толкова бдителни – в тяхната зона да ги разиграват паликаретата, да организират чети и да пренасят оръжие насам! Какво излиза: тези необясними селяни тук всекиго имат за чужд! Че то народ като народ ли е? Не го знаеш, като ти говори на развален български, погърчен българин ли е или малоазийски грък, едвам пуснал корени из тия места, или пък кавказки мелез на гръцки колонист и арменец... Няма я чистотата, няма я яснотата, та да речеш: този е наш, този не е! Е как да го проумееш човека насреща си: гледаш го, пък очите му ти убягват, виждаш не душата му, а преградата, зад която иска да я скрие. Ненадеждна раса, не знаеш кое ще вземе връх, и току-виж те изненада. На това са разчитали комунистите, като са изплели работата. Майстори са те на заплетените работи. Пък сега върви и въдворявай ред! Как, ако не с дулата на оръжията, как, ако не с насилие...

На мегдана почнаха да се събират плахо и мълчаливо жени и старци от всички посоки. Полковникът, скрит в сянката на чинара, покачен на чардака пред входа, ги наблюдаваше изпод фуражката и свиваше очи. Тези хора, като всички преди това, бяха уплашени, но се събираха. Виждаха приготвените картечници, уплашваха се още повече, но идваха и се скупчваха отпреде.

Кога изпита безпаметен гняв към тях? Когато почнаха всичко? Или когато се опита да хване виновните, а тия, уплашените, му попречиха? Или когато дръзките въстаници избиваха безнаказано хората му и лукаво се сливаха след това зад гърбовете на страхливците? Кой какъв беше измежду тях? Как да ги отличи? Полковник Вълков, който онзи ден се върна и му рапортува за въстанието в Доксат, му разказа хитростите им: преди да влезе с войската в селото, пристигат неколцина първенци, които казват, че са арестували всички мъже – гърци, и държат селото под контрол и в подчинение на властта. Полковникът заповядал назад. А на връщане им припукали пушки от засада. Тогава Вълков влязъл в селото, хванал всички мъже, които намерил, затворил ги в една плевня край село и я сринал до основи с няколко бомби. Тъй им се пада на лукавщината – заключи полковник Вълков.

– Тъй ли им се пада? Тъй! Тъй! – звучеше като тътен в ушите на полковник Марков гласът на Вълков.

Това ли беше заповядал той? Нали гонеха комунистите, враговете на отечеството? Нали гневът му не беше безадресен, а имаше много точен обект – гръцките комунисти и българските им помагачи! Но не, сега той забеляза, че изпитваше омраза към всичко наоколо и към всички – сякаш тия хитри и безотговорни хора се бяха някак разтворили в цялата природна и човешка същност и във всяко нещо наоколо имаше част от тях...