Галерия

1

— Не знаеш я! Отде да знаеш – вас ви нямаше още тук! Шетаха евзони* и андарти*! Тормоз… Ние оцеляхме, защото сме обикновени хора. По-учените – едни избягаха, други насила прокудиха. Да те е страх носа да си покажеш. И тогава дойдоха по същия начин: един офицер, андарти с пушки… събраха ни на площада. И пак – списък четат. – Гласът на старицата трепна, влагата от очите й изтече на тънка струйка по бузата. – Заточиха неколцина от село на един остров. След време взеха да ги откупуват жените хми, но някои хич и не се върнаха. После се разбра, че били на оня кораб “Катерини”.

— Какъв кораб? – попита Ламбридис.

— Тоя кораб – продължи старицата, сякаш разказваше приказка – откарвал на Одисеевия остров заточениците. – Тя гледаше някъде пред себе си, не в него, нито дори в празното пространство, и изваждаше от паметта си образи и видения, стоели непокътнати и живи. – Ала насред морето изкарали арестантите отгоре, избутали ги във водата и ги гърмели, дорде потънат.

— Какви ги говориш, кирия! – сепна се Ламбридис. Дошъл да иска прошка за един свой невинен грях, тази жена стоварваше отгоре му чуждо бреме!

— Видиш ли, Ламбридис, и тога хрипна срещу мен! Аз не те съдя. Но в твоя гняв няма справедливост…

— Кирия Капитанис, ихтибар* ти сторвам… пък ти какви стари истории ми разправяш! – махна с ръка Ламбридис, но в гласа му имаше колебание. От кое да се бои повече – от острия език на Хриса Капитанова или от огъня в тъмните й очи.

Капитан Хриса кимна примирително.

— Стара съм, стари истории разправям. Злото – мислиш го забравено, пък то вземе та се събуди. Ето, в тая война за чужд хатър детето ми убиха...

Ламбридис помисли, че тя сега ще заплаче. Той не обичаше тежкия женски плач на умряло, сковаваше му мисълта и му вменяваше вина. Но тя не заплака, а преглътна и продължи с равен и дълбок глас:

— Когато съдиш някого, мислиш, че държиш правата страна, а кой знае? Но това е миналото, него не можеш да промениш. За туй, че прекрачи прага ми, ти благодаря. Може пък да пусне корен и при нас мирът, ки.

— Вярваш ли? Сега идват вашите – изтърва опасенията си Ламбридис.

— Алалям* се боиш?

Ламбридис сви рамене. Той съвсем не знаеше какво му е. Беше мек човек, но добротата му остана раздвоена. Обходи с поглед мрачната стая, алените яйца във фруктиерата, недокоснатия локум и стана:

— Хайде със здраве, кирия Капитанис – остави въпроса й без отговор.

Капитан Хриса се изненада.

— Със здраве – тя едва смогна да се изправи, държеше да го изпрати. – Ставрос, – настигна го гласът й.

Той се извърна към нея. Изправена в цял ръст, тя го гледаше изпитателно:

— Наистина ли ще пуснат заточениците?

Той повдигна рамене:

— Така казват.

Хриса поклати глава.

— Ние не сме врагове с вас, защото наедно живеем.

Тя пристъпи с вдървените си нозе. Ламбридис я изгледа от вратата. Стори му се безпомощна и някак чужда, като красива антична ваза, случайно оцеляла досега, но съвършено непригодна. Тя понечи да вземе газеника и да го последва, но той я спря:

— Стой си, стой си – вече гърбом каза Ламбридис.

На излизане почти се сблъска с Ангел. Старецът се връщаше от лов. На кръста му се люлееха безжизнени няколко птици, а в краката му се мотаеше кучето.

Ангел Капитанов се изненада, като видя гърка, но веднага поздрави:

— Калимера, кмете, какво насам?

— Ами… – смутолеви Ламбридис и побърза да се скрие в мрака на улицата.

Старецът го изгледа през рамо, залости вратата и отведе кучето в задния двор.

— Какво е станало? – попита жена си, която още стоеше на прага.

— Нищо. Замая ме кметът, не можах да нахраня кокошките тая вечер. За какво ги носиш сий животинки, като постим, бре Ангеле! – измърмори старицата, докато той отвързваше колана с провесените птици.

— Ще ги продам на Михайлидис бакалина за кръчмата!

Преди да се прибере вкъщи, той повдигна глава към небето. Облаците затуляха месечината, но вятърът не ги оставяше да натежат.

— Добре ще е да ронне дъжд за фитата – рече Ангел на себе си и се прибра вътре.

ХV

Спусна се нощта и всичко затихна. Изпокрити по домовете си, българските жени не знаеха какво се е случило с избягалите им мъже, а гръцките приготвяха бохчи за своите. И техните мъже напускаха селото. Ни петли пропяха, ни кучета лавнаха, дори прилепите не излязоха на лов тази нощ. Луната не посмя да се подаде, а звездите се притуляха зад чести облаци. Тъмни сенки потъваха в мрачината. Който палеше газеник, първо запердяваше прозорците. В тоя миг беше най-добре да не си тук.

На другия ден късно след изгрев бръмчене на мотори разтърси Кобалище. Никой не се изненада, нито запита – очакваха всичко. Бакалията и кафенето останаха затворени, дюкянът на Сократос – също. Кметството с надпис на гръцки върху набързо скована дъска пустееше. Знамето на балкона висеше унило и нямаше ни повей да го размърда.

Два камиона и една кола спряха на мегдана. Взвод войници наскачаха от единия, а от другия свалиха две картечници, които курдисаха пред църковния двор. Чуха се команди:

- Строй се!

- Мирно!

Взводните командири пратиха неколцина да завардят улиците и изходите на селото. Едва тогава от колата излезе полковник Марков. Прашен и мрачен, с подпухнали от двудневно безсъние очи, той огледа безлюдния площад, прогони с ръка някаква досадна муха пред очите си и плю с отвращение в праха.

- Разбийте вратата на кметството и пуснете радиото! Искам химни!

След малко, когато първата заповед бе изпълнена, разпореди:

- Събирайте населението. Всички до един тук! Който не ще да излезе от дома си, да бъде застрелян на място!

- А децата?