Галерия

1

Ламбридис прие порицанието й върху себе си и се почувства оръдие на онова невидимо нещо, което ги разделя. Старицата се вряза в мислите му – тя искаше да ги зачита наравно с гърците му, а не като овце за стрижене… Ламбридис я видя – дошла от друго време, на което той не е свидетел – с друго достойнство и друг блясък, заслужаващ уважение. И разбра, че всички истории от турско време, разказвани за нея, са истина.

За първи път приближаващият Великден не му донесе радост. Душата му – стегната като в обръч. Той мислеше, мислеше, та и често сам не знаеше какво точно мисли. Неуютно му беше и не само заради поражението, а и защото му се чинеше, като да е загубил по своя вина важно благоволение.

На Велики четвъртък, след вечерното бдение, той отпрати жена си да се прибере сама:

— Имам малко работа.

Пролетната нощ, с много звезди и прохладен полъх, разнасяше песента на щурците над полето. Ламбридис запали лютива цигара и се упъти към горната махала. Калдъръмената улица беше притъмняла. От север идеха черни облаци и вечерта настъпи по-рано. Кметът беше виждал електрика в Просечен: две лампи осветяват мегдана като ден. Кога ли ще докарат до тук и тая новост…  Къщата на Капитан Хриса беше последната на реда, отвъд нея почваше дерето, където по това време ромолеше барата.

Дворната врата не беше залостена. Ламбридис не беше познат тук, но колебанието му трая само миг. Той бутна портата и се озова в тихия двор. Почака малко да го залае куче. Той не знаеше, че то е с господаря си на лов. За какво беше дошъл? Би ли разбрала старата жена неговото чувство за справедливост, довело го тук.

Той доближи пруста. Изпод вратата се процеждаше светлина.

— Кирия Хрисула, аз съм - подвикна Ламбридис.

Никой не му отвърна. Тия хора глухи ли са? Похлопа и влезе.

Старицата седеше на масата и чупеше орехи с голи ръце. Една фруктиера боядисани яйца, приготвени за празника, аленееше пълна догоре. Като видя Ламбридис, тя не можа да скрие изненадата си. Понечи да стане, но болните й нозе я подлъгаха. Тя охна и се улови за масата, но все пак го посрещна права.

— Влезни, Ламбридис, добре дошло!

От есента, от оня ден, когато я пусна да си ходи, Капитан Хриса му се видя много остаряла. Гологлава, с чисто бяла коса, цялата в черно, тя изглеждаше отслабнала, измъчена. Лицето й – набраздено, върху него стоеше някаква болезнена съсредоточеност, очите й плуваха в старческа влага, от което изглеждаха още по-тъжни. Не беше тъгата само на траурящата майка, а на човек, който знае всичко за света.

Ламбридис пристъпи. Това беше стара къща, изпълнена с мириса на много отминали години. От нея дишаше проживян живот. Оскъдната й подредба издаваше стопанин, който не държи на предметите. В такава къща не се живее с вещи, а с нещо друго. Нито дантели по одъра и прозорците, с каквито неговата жена беше окичила всичко, нито семейни фотографии по стените. Вечерният здрач, мъждивият газеник обвиваха всичко в мека пелена, размиваха контурите.

Дяволска работа, помисли си Ламбридис, той съвсем не е познавал тази жена. Почувства се неуверен, разколебан, защото онова, което смяташе, че е ясно, го обърка още повече.

— Кирия, отбих се за малко…

— Хубаво, хубаво, Ламбридис – Хриса направи жест, с който го канеше да седне. Разчисти пред него и измъкна от едно чекмедже кутия драмски локум. – Кафе да ти направя?

— Не ща нищо, кирия – продължи да стои прав Ламбридис. Чувството, че невидима линия ги разделя, не го напускаше.

— Какво те води насам? – Капитан Хриса изпитателно погледна мрачното лице на Ламбридис. – Седни, де!

Ламбридис смутено придърпа стола.

— Аз чух, че сега щели да пуснат заточениците.

— Право е да ги пуснат. Още тогаз ти рекох.

— Аз тогава… Нали трябваше да предприема нещо, подчинявах се на заповед.

— Тъй, тъй, Ламбридис – с тих поучителен тон каза тя и продължи: – Ти си млад, може пак да станеш кмет. Затуй да ти кажа за заповедите. Щом не ти са по душа, не стой да ти заповядват. Стоиш ли, все едно и ти заповядваш.

Ламбридис мълчеше. Капитан Хриса извади кърпа от джоба на престилката си, обърса очите и устата си и продължи:

— Днес отчето чете от Евангелието, нали го слуша? Пилат Понтийски си измил ръцете и не спасил Исус, макар да знае, че невинен го разпъват.

— Не може да го спаси, нали е предопределено за Исус да го разпънат.

— Пилат не знае, че е предопределено. За него Исус е най-обикновен човек. – Капитан Хриса направи пауза, като че ли се чудеше да продължи ли. – Думам ти какъв е той владетел, съдник и заповедник. Той стои наравно с Христовите мъчители.

Ламбридис усети укора, макар изказан издалече, потупа нервно по масата.

— Аз не съм мъчител – възрази той.

— Аз, Ставрос, ти го казвам това, но не ти държа сметка. Човек не дава сметка пред другите, а пред себе си. – Газеникът на стената трепна, старицата се вдълбочи в себе си и сякаш се отдалечи в полумрака, потъвайки в мислите си. Личеше, че тия мисли не й дават мира. Сетне състареното й лице се озари от някакъв далечен спомен и тя додаде: — Тогава се бях много налютила. Ала как да замълча, не мога да мълча! Заприлича ми като преди трийсет години. Дойде тогаз Гърция, и за нас стана лошо… Какво бесноване беше! Огънят на геената слезе на земята.

— Аз не знам…