Романът „Бежанци” предизвика интереса на читателите с разработването за пръв път в българската литература на темата за обезбългаряването на Беломорието през ХХ век и за отродяването на компактни маси от българския народ. Романът представи България на Европейския фестивал на първите новелисти в рамките на Международния панаир на книгата в Будапеща 2014 г. През 2013 и 2014 г. той бе номиниран за редица национални награди, отличен е с наградата „Х.Г. Данов” на министерството на културата (2014) и с първа награда за художествена литература на Портал „Култура” (2014) за осветляване на белите полета от близката ни история.
Това е първият роман и третата книга на Весела Ляхова, под печат в издателство „Жанет 45“ е и последната й книга с разкази „Квартал зона последна“.
І
Годината започна с лошо: София бомбардирана. И целия януари – все това. Тъкмо премина тая далечна буря, от Ксанти, въпреки строгия надзор, се измъкна вестта, че екзекутирали четирима от осъдените в Драмското въстание. Единият – Аристиди от Просечен. Отвориха се пресни рани, сякаш се върна размирното време.
Кобалище слушаше новините от нова фуния, окачена на чинара пред бакалията. Новини, колкото щеш! Всеки говореше за Хитлер и Сталин, сякаш лично ги познава, коментираше сраженията, като да е бил там. Вместо на черква, селяните се събираха край престарялото дърво. Гръцкият поп избягал, българският убит, друг не дойде, въпреки че Коста Солаков писа прошение до дядо владика. През седмица-две неделна литургия отслужваше младият поп от Плевня, но сиротна работа – да чакаш чужд човек да те благослови за сватба или болест. Времето минаваше и за първи път селяните не разбраха от радостите на пролетните и летните празници.
Войната също се закучи, макар и отдалеч, хвърляше тежката си сянка с нови и непривични грижи. Ту андарти, ту партизани се изсипваха по селата, продължиха да се надпреварват в политиканстване. Приличаха на млади чакали край трупа на беряща душа сърна - не могат да й прегризат гърлото, а до краката й стоят и я ръфат, чакат да издъхне от само себе си. Тук-там се чуваше, че сгащили някоя партизанска група или че разтурили чета на националистите, но после пак си продължаваха. На това отгоре се бяха счепкали помежду си, не можеха да се разберат кой да управлява след победата. Едните искат да се изчисти Беломорието от всякакъв народ и да се върне кралят, другите не щат ни цар, ни господар, а всеобщ комунизъм. Българската власт уж преследваше и едните и другите, но не можеше да им надвие, те имаха помагачи сред местното население. Самото население също се раздели, разтрои, разкъса се, не знаеше кому да вярва. Събудиха се стари страхове, като демони, припомниха се минали пожари и кръвнини.
Коста Солаков се умори да се блъска с неудачите на своите, болеше го от тяхната политическа непохватност. Някакво безсилие го мъчеше – дали не беше и от годините? Напоследък се сещаше за покойния си баща. Старецът за всичко имаше мъдрост. Навярно и сега би обяснил работите ясно. Коста Солаков се стремеше към неговата яснота, ала стигаше до странни разсъждения. Яснотата е била не само в ума на стареца, но и във времето. Ето ти го сега новото време: вражди, приятелства – всичко на кълбо оплетено, върви го оправяй. Своите са ти като чужди, а чуждите – и отвъд! И кой е прав, възможно ли е всички да са прави? Не, разбира се – щом събират злъч едни срещу други. Защо иска човек да потиска другия, като това не му е дадено от Бога, а той си го слага първа задача. Сам Христос рекъл на учениците си, Заведеевите синове, че които искат да владеят, те ще бъдат завладени. Борбата в света трябва да бъде не за това, кой да надвие на другия, а за прогреса в стопанството и в нравите, за разбирателството между народите. Това го беше научил и от образованието си, и от личния си опит. Иначе ще тъпчат слабия и не ще му позволят да се разпорежда със себе си, което означава само страшни неща: погубение, разорение, смърт.
Друга година той сам участваше във всички полски работи от февруари до ноември, а сега се отдаде само на търговията. Обикаляше с коня Драмското землище от юг и запад и наглеждаше спазват ли мющериите му качеството. Редовно отскачаше и до града, но безразборната суетня там го объркваше и дразнеше. Свършваше си работа и бягаше обратно. Не го радваха печалбите, които си осигуряваше от немския монопол. Плащаха щедро, но виждаше се – те си отиваха. А откакто дойде лятото, не криеха оттеглянето си.
Коста обръщаше всичко в стока, особено сега, когато бе започнал да строи стопанския двор накрай селото. Това го поглъщаше всецяло. Търсеше майстори, купуваше материали, сякаш се състезаваше с времето, бързаше да изпревари есента, когато беше намислил да вземе добитък. Хвърли се в тази работа, тя го отвличаше от все по-глождещите съмнения.
Ала когато майка му се спомина, печал обви живота му от вси страни – видя му се, че нещо от собствения му живот се свърши. Спазваше парастасите и се срамуваше от безнадеждната си печал: не вървеше зрял мъж като него да плаче за престарялата си майка.
На Преображение успя да докара един млад, почти голобрад свещеник от Драма. Черквата се напълни с народ, а душата му изпита пастирско задоволство, че общоугодното дело е надвило грижите.
Литургия беше почнала, а хората не спираха да прииждат.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
