Погледна часовника- почти шест. След малко Никос щеше да ти свирне с клаксона, и докато чакаше именно това изсвирване, споменът за последните месеци те връхлетя, измъчвайки те като сърбеж. Денят, в който беше дезертирал, за да не служиш на тиранина и беше тръгнал от къща на къща да дириш убежище, но никой не те приютяваше, никой не ти помагаше, обръчът от полицаите, които те преследваха, се затягаше с всеки изминал час и ти усещаше дъха им във врата си, и с разколебана воля се питаше: „За кого, защо човек да страда, да се бори?”. Денят, в който беше разбрал, че чуждият страх, чуждото послушание, чуждата покорност, ще те погубят и че затова трябва да напуснеш страната, да избягаш и да търсиш други къщи, където да бъдеш приютен, и беше излетял от атинското летище с фалшив паспорт и беше пристигнал в Кипър, за да бъдеш преследван и там от полицаите, за да усещаш и там дъха им във врата си, и там отново, разколебан, да се питаш: „За кого, защо човек да страда, да се бори”? Денят, в който беше разбрал, че и там няма да успееш да постигнеш нищо, Министърът на Вътрешните Работи Георгацис, те преследваше, за да те предаде на Хунтата и затова трябваше отново да бягаш, а беше гладен, беше ти студено, нощем спеше в една изоставена колиба, денем се хранеше с плодове, които крадеше по полето, и си задаваше същия въпрос: „За кого, защо човек да страда, да се бори?”. Денят, в който съдбата те беше отвела при единствения човек, който можеше да ти помогне- Президентът Макариос, който ти беше предложил виза, за да се добереш до Италия, казвайки ти: „Отидете при Министър Георгацис, той ще Ви я подпише”, така че ти беше отишъл при него с бушуващо сърце, беше влязъл в неговия кабинет със съмнението, че са ти устроили клопка, готов да му изкрещиш: „Добре, арестувайте ме! И без това каква полза има да страдаш, да се бориш, хората нямат представа какво да правят със свободата си”. А той, повдигайки мрачно лице, обрамчено от гарвановочерна брада, подобно на качулка, която скриваше всичко, освен острия поглед, се беше усмихнал: „Хм, ти! Точно ти, който от месеци се опитвам да заловя. Даваш ли си сметка какъв риск ще поема, ако ти помогна?”. „В такъв случай недейте да ми помагате, предайте ме на ченгетата! И без това каква полза има да...”. „Да страдаш, да се бориш ли? За да живееш, моето момче. Който се примирява, не живее: той живурка”. После добави: „Какво ти се върти в ума, момче?”. „Едно единствено нещо- малко свобода”. „Умееш ли да стреляш, да се прицелваш точно?”. „Не”. „Можеш ли да изработиш бомба?”. „Не”. „Готов ли си да умреш?. „Да”. „Хм! Да умреш е по-лесно, отколкото да живееш, но ще ти помогна”. Наистина ти беше помогнал. Всичко, което ти знаеше, го беше научил от него. Без него никога нямаше да направиш двете мини, които сега се намираха под малкия мост, след завоя. Пет килограма тротил, килограм и половина пластичен експлозив, два килограма захар. „Захар ли?”. „Да, предизвиква по-бързо горене”. За теб, да следваш инструкциите му, беше забавно като игра. „Дали ще е достатъчно сладко? Да добавим още една лъжичка!”. Но сега, при мисълта че не става дума за игра, а за убийство на човек, те побиваха тръпки. Никога не би допуснал, че си способен да убиеш човек, та ти не можеше да убиеш и твар. Тази мравка, например. Една мравка се катереше по ръката ти. Хвана я леко с пръсти и я сложи на масичката. Клаксонът изсвири.