Галерия

1

   Погледна колко е часът- шест, и с решителна стъпка слезе по стълбите, отиде при Никос, който чакаше зад волана на таксито, седна на задната седалка, за да приличаш на обикновен клиент. Никос ти беше братовчед и работеше като таксиметров шофьор. Беше се спрял на него, защото ти беше братовчед, следователно можеше да му имаш доверие, а и защото караше такси. Таксито не бие толкова на очи: кой полицай би предположил, че двама мъже отиват да извършат атентат с такси? Пък и да купиш или да вземеш автомобил под наем е скъпо, а ти нямаше нужните за тази цел пари, за да разполагаш с пари трябваше да членуваш в някоя партия, да се подчиниш на нейната идеология, на нейните закони, на нейния опортюнизъм: ако не членуваш в някоя партия, ако нямаш значка като гаранция, кой ще ти обърне внимание, кой ще те финансира? В Рим, където беше намерил убежище след като беше напуснал Кипър, занаятчиите на политиката  ти бяха предложили само празни приказки и толкова. Подаяния и нищо повече. Празни обещания, да живее интернационализма и свободата, предлагаха ти най-много някоя стая, където да преспиш или те водеха от време на време в някой долнопробен ресторант, за да се наядеш, но нищо повече. По някое време един служител социалист, един от онези, на които им е изписано на лицето умението да правят кариера, тоест да прецакат ближния си, и който ти си залагаше главата, че рано или късно ще стане партиен лидер, те беше приел. Гледайки те през очилата си за късогледство, дебел като прасе, ти беше обещал луната и звездите- празни обещания, да живее интернационализма и свободата. От Италия обаче ти си беше тръгнал с празни джобове и дори и след това не беше получил и драхма. Колкото до сънародниците ти, които би следвало да ти помогнат, например онзи, който се считаше за лидер на левицата в изгнание, ти ги познаваше добре. Да се компрометират заради някакъв побъркан, който заедно с една шепа ненормалници иска да убие тиранина? Никога! Разбира се ако атентатът успееше, щяха да те накацат като скакалци житно поле, щяха да се представят като твои съучастници и благодетели, сега обаче единственото нещо, което ти предлагаха, беше едно коняче: „Пийни си, момче, и успех!”. „Вечерял ли си снощи?”, попита Никос. „Да, снощи да”. „Къде?”. „В един ресторант”. „Появил си се в ресторант?”. Ти сви рамене и мълчаливо пресметна дали има време да се отбиете до Глифада, да видиш още веднъж къщата с градината с портокали и лимони. Там беше прекарал юношеството и младостта си, там живееха родителите ти. Завръщайки се в Атина, ти беше коствало огромно усилие да стоиш далеч оттам. Лошо ти се пише, ако се поддадеш на подобни сантименталности, казваше Георгацис. Сантименталности? Може и да е така, но мъжът е мъж също и защото се поддава на подобни сантименталности. „Мини през Глифада!”, нареди на  Никос. „През Глифада? Но вече е късно!”. „Направи каквото ти казах!”. Никос мина пред къщата с такава скорост, че ти едва успя да видиш прозореца на стаята, в която спеше баща ти и градината, където една облечена в черно старица поливаше розите. Фактът, че майка ти все още имаше навика да се събужда на разсъмване, за да полива розите, те разнежи, сърцето ти се сви при мисълта за спящия ти баща, обърна се бързо, за да погледнеш още веднъж, но Никос вече поемаше по съседния булевард и много скоро таксито се озова на пътя покрай брега на морето. Пътят, по който тиранинът минаваше всяка сутрин, в блиндирания си Линкълн, за да отиде от резиденцията си в Лагониси в Атина. През последните седмици го беше изминал десетки пъти, в търсене на най-подходящото място, където да поставиш взрива, и първоначално изборът ти се беше спрял на един свод в скалите. Щеше да ти достави удоволствие да го обстреляш отвисоко, като мълния на Зевс, като божествено наказание. Проблемът е, че нямаше да се получи, експлозивът действа отдолу нагоре, и ти беше принуден да се задоволиш с малкия мост, намиращ се след един завой. Наподобяваше не толкова мост, колкото квадратно и дълбоко циментово убежище, където дебелината на асфалта беше само петдесет сантиметра. Разстоянието от основата на убежището до асфалта на пътя беше осемдесет сантиметра- все едно, че го бяха построили за случая. Поставени на това място, мините щяха да отворят кратери, широки три или четири метра, и разрушителната сила щеше да е огромна. Единственият проблем- как да избягаш на дневна светлина. Не случайно Георгацис казваше, че атентатите се правят на тъмно, че единствено тъмнината прикрива бягството. Ами ако те видеха да бягаш? Здраве да е! Пък и ти не харесваше тъмнината. В тъмнината се движат прилепите, къртиците и шпионите, а не борещите се за свобода хора.

   Стигна при малкия мост в седем без петнайсет. Никос отвори бързо багажника, за да ти даде жицата, която трябваше да се свърже с мините, и веднага ти се изплъзна една ругатня.       Кълбото беше цялото оплетено във възли. „Какво си направил, глупако, какво си направил?!”. „Аз ли, нищо, аз...” . Но вече нямаше време за спорове, още по-малко да се намери разрешение, така че ти се съблече, даде на Никос ризата, панталоните и обувките си, и бос, само по бански, хукна към убежището, притискайки към гърдите си кълбото от възли.

*****