Галерия

1

ЕДИП ЦАР

                                               На Мария Бонапарт1

Дойде време хората да узнаят истината. Ще ви я каже един прост човек от лесовете, истинско чедо на Пан и Амадриадите - горските нимфи, които живеят в стволовете на дърветата.

След дълги странствания из котловината на Атика, идвайки от Беотия, Едип цар и аз ловецът Хавриас най-после пристигнахме в Колон. Запъхтян и натежал, слепият владетел на Тива с все още кървящи очни орбити, се подпираше на рамото ми и с помощта на патерица ме следваше, стенейки от физическата си и душевна болка.

Пътуването ни трая два дни и две нощи, а сега рано-рано призори на третия ден в ослепителната светлина на Атика недалеч от нас различавах храма на Евменидите. Доколкото можех, помагах на Едип, придържайки го под мишница, но въпреки свръхчовешките усилия, които полагаше, измъченият владетел едва се влачеше.

Трябва да знаете, че това което ще кажа тук, всичко което отговорно заявявам, има за цел да бъде възстановена истината, понеже така както са описани от историците и трагиците, определени данни относно последните мигове от живота на тиванския цар са съвършено неверни. В състояние съм да докажа истината и ще я проглася гръмовно, тъй като както ще видите, аз бях очевидец на онези драматични събития.

Едип не бе отведен в Колон от дъщеря си Антигона. Красивата му дъщеря го заведе до планината Китерон, където ме срещна на връщане от лов с трите ми кучета и ме помоли аз да отведа морно крачещия й баща в Атика и то, защото страхувайки се да не би рано или късно старецът да се самоубие, тя първа искаше да стигне в храма, за да умилостиви своевременно Евменидите, така че доколкото бе възможно да облекчи живота на царя след смъртта. Аз приех да отменя Антигона редом до баща й и бързайки към Колона с едно от трите ми кучета, с добрия ми Мерсиас (на когото наредих да я последва, за да я закриля по пътя), красивата девойка пристигнала в покрайнините на Атина доста преди нас.

Никога няма да забравя мъчителния път на слепия изтерзан владетел, който се влачеше до мен. Когато, ридаейки ми разказа драмата разтърсваща душата му, аз обикновения човек от горите, чието върховно Божество и покровител беше Пан, се опитах многократно да го утеша, като изтъквах, че не намирам за ужасяващ факта, че е познал майка си Йокаста и добавих, че и аз бих сторил същото и че ако се сдобиех с дъщери от тази или от някоя друга жена, щях без никакви угризения да се съвокупя и с тях, и то още от най-крехката им възраст. В подкрепа на моите аргументи споменах олимпийските богове, които почти всекидневно се отдават на такава любов. Но изтерзаният владетел отхвърляше притеснено аргументите ми, избухвайки в проклятия, като кълнеше самия себе си за случилото се в семейството му. Тогава аз отново отворих уста и повторих онова, в което бях убеден.

„Драги ми, владетелю”, казах аз, „недей така...Чуй ме; истината ти казвам....Дори днес повечето хора са луди...Но не приляга на велик цар като теб да си блъска ума с толкова прости неща...Напразно си бил наказан и напусто се измъчваш...Ще дойде ден, когато кръвосмешението ще бъде смятано за също толкова естествено, колкото другите видове любов и тогава, когато вече никой няма да се страхува от баща си, няма да изпитва потребност и да го убива. Хората и любовта най-после ще бъдат свободни като нас обикновените и живеещи природосъобразно горски люде....”

В този момент исках да добавя: „Само доброволните слепци не виждат това”. Но като си помислих, че слепият цар би могъл да изтълкува това като ирония, премълчах тази своя мисъл.

Въпреки това, щом Едип чу всичко което му казах преди да замълча, още повече се затормози и като се блъскаше в гърдите, отново избухна в проклятия срещу себе си.

Като видях че това, което казах като почтен и откровен човек, не само не успокоява тревогата и болката на царя, а напротив изостря душевното му страдание, изоставих тази тема и замълчах, тъй като нещастникът не бе в състояние да говори за нищо друго.

Накрая след дълго странстване (трябва да кажа, че не познавах местността отвъд Китерон) пристигнахме в Колон.

Тук ми бе писано да стана свидетел на сцена, която ще си спомням с ужас и погнуса докато съм жив. Ах!...Ако Едип бе имал сила да се вслуша в това, което му говорех! Днес той щеше да бъде жив, щастлив и в крепко здраве.

Антигона, която бе не само много красива, но и много добра девойка, обичаща баща си и братята си, ни очакваше на стълбите на храма. Едва-що видяла ни, тя се завтече радостна към нас, а добрият ми Мерсиас подтичваше редом с нея.

„Татко! Добри ми, Хавриас!”, възкликна тя и след като прегърна царя, който едва се държеше на нозе, прибави: „Татко, успях да умилостивя Евменидите!...Ще проявят снизхождение...”

Изпълнен с надежда и щастие, аз предадох Едип на дъщеря му и се оттеглих за малко като казах, че искам да си почина. Истината бе, че красивите девойки на Атика, които бях срещнал по пътя, неудържимо ме привличаха. Без да страдам от никой от скрупулите на тиванския цар, бях решил да завоювам една или две от тях и след като взех кучетата си се отправих към полята.