Галерия

1

Андреас Ембирикос (1901, Браила, Румъния – 1975, Атина)  е един от най-значимите гръцки поети от така нареченото „поколение на Трийсетте години”, представител на гръцкия модернизъм, въвел сюрреализма на гръцка почва, влял обновяваща струя в новата гръцка поезия, дързък и революционно настроен в мисълта и словото си визионер - прогласител на еротичен и освободен живот като онзи в Райската градина преди грехопадението. Ембирикос неотклонно защитава принципа, че „революционизирането на словесно ниво е предпоставка за бунтарска житейска позиция.”. Българското издание на поезия и проза на А. Ембирикос, съдържащо и критически текстове за творчеството му, е с марката на издателство „Фондация за българска литература, (поредица „Аквариум Средиземноморие”, 2003). Преводът от гръцки е на Здравка Михайлова.

ИЗ „ПИСАНИЯ ИЛИ ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ”

ИЗ ЧАСТТА „ЛИЦА И ЕПОСИ”

НЕОПТОЛЕМ ПЪРВИ - ЦАР НА ЕЛИНИТЕ

(СТРАНИЦИ ОТ ЕДИН ДНЕВНИК)

Днес се навършват три години откак излязох от психиатрията и за сетен път с дълбоко вълнение си припомням времената, когато бях луд! Какво приключение само! И сто години да живея, ще си спомням онези времена и онзи златен човек, който застана до мен с такава грижовност, с такава преданост и кураж по време на цялото ми заболяване. За щастие всичко това принадлежи на миналото и днес, празнувайки за пореден път пълното възстановяване на душевното ми здраве, прославям Бога и благодаря на човека, който се превърна в негов пратеник, за да ме спаси.

Как мога сега да не си припомня някои обстоятелства от онова време! Онова, което ми направи тогава най-неизличимо впечатление, онова което ме разтърси най-дълбоко, бе констатацията, че хората не само се вразумяват, а и се покланят на логиката. Аз сторих всичко възможно да ги убедя, че не са прави; не само с всекидневното си поведение, а и с беседи, статии в списания и вестници, а на няколко пъти (всичко на всичко три) и с буйстващи атаки срещу ослепително бляскавата композиция на един мой познат скулптор, имал злощастната идея да нарече красивата статуя “Логика”. Но всички мои опити се оказаха безуспешни. Накрая ме хванаха и ме затвориха в една лудница, където в продължение на години (всичко на всичко четири) продължих безрезултатно борбата си.

С малки изключения докторите в това заведение разсъждаваха логично, но глупаво - тоест, в психическо отношение те стояха на много по-ниско стъпало от много луди. Най-голямото изключение там бе човекът, който ме спаси - който, впрочем не бе обикновен психиатър, а психоаналитик, и то психоаналитик с въображение - нещо, което всички негови тълкувания, както и литературните му произведения, доказват.

Когато ме докараха в лудницата, вместо шлем на главата си носех самовар (самоварът на майка ми). Бях го закрепил с ремък под брадичката и се размотавах по улиците, държейки копие в дясната си ръка като от време на време крещях с цяло гърло: „Диоскур! Горко на другите и на нас!” (Бях прочел тази фраза в едно писание на моя психоаналитик, от чиито произведения се възхищавах и ги знаех наизуст). По тази причина и тъй като без да съм съвсем наясно защо в собствените си писания винаги под моя подпис добавях красивия псевдоним „Неоптолем” (с който се прославих, а прославих и новогръцката словесност) още от самото начало докторите в лудницата ме назоваха с прякора „Неоптолем”. На мнение съм, че това е единственото умно нещо, което тези клети господа сториха по време на целия ми престой в тяхното заведение.

Четири години! Четири години на принудително ограничаване на един самороден гений дошъл на този свят, за да служи на нещастното човечество. (Изричам тази фраза, както би я изрекъл по турско време един патриот от Пелопонес: „Многострадална, Морея1!”). Но ето че оздравях, оздравях напълно и още веднъж искам да ви благодаря, на теб Господи, както и на теб, добри ми докторе, който грижовно и закрилящо простряхте силните си и великодушни ръце над главата ми, над душата ми...

Човекът е най-голямата загадка на този свят. Един ден прилича на глина, на следващия волята му извайва каквото пожелае; на следващия ден отново прилича на глина, над която обаче не неговата воля, а зейналото му хаотично, подобно на бездна подсъзнание, упражнява абсолютна власт и дава израз и образ на човека, принуждава го да прави едно или друго без той и хабер да има за това. Единствено геният може да предложи наистина окончателни решения. О, колко велика и чудна е тази „е н т е л е х и я”2. И Бог ме благослови с тази „ентелехия” като направи така, че в мен да се осъществи  г е н и а л н о с т т а! Тъй като чувствам, че съм действително гениален. Стига някоя керемида да не падне върху главата ми. Стига някой от моите врагове или пък някоя от онези тайни или явни организации, които действат и извършват престъпления уж в името на страдащото човечество, да не ме утрепят коварно с удар с нож в гърба.