Галерия

1

Този лов се увенча с пълен успех. Любовният ми улов (две работещи в безбрежната маслинова гора на Атика девойки) бе бляскав и след около два часа се завърнах в Колон, грейнал от щастие.

Горко ми! Там ме очакваше отблъскваща гледка. Трите Еринии3 бяха измамили Антигона, баща й и мен! Проснат на плочника под пропилеите на храма, слепият цар на Тива Едип крещеше, гърчейки се. И докато оплаквайки, коленичила с разголена гръд Антигона разкъсваше одеянията си, очевидно пришпорвани от несвещен бяс, въпреки ослепителната атическа светлина гнусните Евмениди се отдаваха на отвратително и неназовимо деяние. С ужасяващи гримаси и страховити, сякаш не от този свят хрипкави крясъци Аликтó и Мегера държаха злочестия клетник неподвижен, а виейки като хиена, Тисифона разкъсваше със зъби детеродните органи на мъжа.

Тогава аз, обикновеният ловец от горите на Беотия, но добър стрелец Хавриас, превръщайки се в съвест на света, в отмъстител и възмездие, свалих с бързи движения окачения на гърба ми лък и изваждайки от колчана си три островърхи стрели, неколкократно опънах чевръсто тетивата и убих трите Евмениди.

Но за съжаление те вече бяха скопили Едип и не след дълго той издъхна. След това последваха познатите трагедии. Но поне трите скверни създания престанаха да съществуват на този свят, а разкъсвайки труповете на Ериниите, доброто ми куче Мерсиас и другите ми две кучета ги изличаха от лицето на земята.

Толкоз по въпроса за възстановяването на истината. Защото до днес, до този момент - сиреч относно всичко, което има връзка с последните мигове на Едип цар - било по грешка, било злонамерено историците и поетите разказват съвсем различни неща.                   

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОДИСЕЙ

Каквото ще да казват някои, леността е лошо нещо. Не от морални, а от биологически съображения, по причини надхвърлящи дори така наречената екзистенциална философия.

Трябва да поясня какво имам предвид. Усещам го. Ето тук.

Някога в покрайнините на Новия Йерусалим (или Солт Лейк Сити) живееше мормон с огненочервени коси на име Дениъл Картър. Този човек имаше три красиви жени - Пенелопа, Джорджиана и Екатерина. Дениъл беше добър и благ. Но имаше един недостатък. Беше мързелив.

През първите три години от съпружеския му живот всичко вървеше добре. На четвъртата година той си взе още две жени - Рут и Елена. Измина още една година и все още всичко вървеше добре. Безгрижен и здрав, Дениъл живееше щастливо със своите жени. Но в края на петата година пожар изпепели образцовото му кожарско ателие, оставено в наследство от баща му и като изключим една къща и няколко ценни предмета благият мормон загуби всичко. Тогава мързелът му пролича.

„Несретни Дан”, казваше му Пенелопа, която си позволяваше да бъде по-смела с него от другите жени. “Горкичкият Дан, защо не се опиташ да поработиш, защо не се захванеш с нещо...Бедността съвсем ще ни сломи...Ще умрем от глад...”

От време на време Дан продаваше по някоя скъпоценност и казваше, поглаждайки малката си рижава брадичка:

„Господ си знае работата. Господ си знае работата, щом е да се погрижи за добрите хора”.

Истината е, че освен мързелив, Даниел същевременно бе и мечтател и вярваше в един щастлив Йерусалим, който Бог Вседържец ще закриля отвисоко во веки веков.

Един ден Пенелопа отново му каза:

„Слушай, Дан, от обич ти го казвам. Т р я б в а  да работиш. Първите дни сигурно ще ти се види малко трудно. После обаче ще ти хареса...Ти си як и здравеняк...А си и юначага...Вземи това решение...Трябва да работиш”.

Този път Дениъл Картър бе изтръгнат от неговия съзерцателен унес. Наистина, помисли си той, Пенелопа има право...неговият обичен град не се казваше само Нов Йерусалим, той се казваше и Солт Лейк Сити.

„Добре”, каза той на жена си, грабвайки кръглата си широкопола шапка. “Добре, ще отида до езерото да размисля, а утре ще взема решение”.

„Ах, браво, Дан!”, възкликна просълзена първата му жена.

„Довиждане”, отговори Дениъл и пое по пътя към езерото, където най-вече обичаше да седи и да съзерцава. Докато крачеше по пътя, за пръв път в живота си отново и отново той повтаряше с горчивина:

„Йерусалим! Йерусалим! О, мой солен град!”

След час Дениъл Картър седеше под едно дърво на брега на езерото, подпрял брадичка върху дланите си, потънал в размисъл какво трябва да стори.

Беше хубав пролетен ден. Винаги солените води изглеждаха сладки. Хълмовете насреща се бяха раззеленили, а върху тях се бе пръснало стадо крави. До входа на една ферма девойка доеше крава.

Недалеч от Картър, пушейки лула, мирен гражданин със сламена шапка изключително търпеливо ловеше риба.

Замислен, отначало Дениъл огледа целия пейзаж. След малко обаче погледът му бе прикован от девойката, която доеше кравата.

Сега мислите на Картър се превърнаха в съзерцание; съзерцанието прерасна във видение, а видението в екстатичен унес.

Би могъл да стане земеделец. Би могъл да прибави и тази красива девойка към колекцията от другите си съпруги. Лека-полека би могъл да стане едър земевладелец, същевременно апостол на мормонството по целия свят и накрая преспокойно би могъл да стане дори президент на Съединените щати...Защо пък не? Не е ли бил отначало и Абрахам Линкълн най-обикновен човек?