Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъси от мемоарната книга на Стефан Гечев "Моите гръцки приятели"

08 Септември 2015 / 16:09:19  GRReporter
8183 прочитания

Влакът спря на атинската гара. С куфар в ръка слязох, облечен в палто и шушони. Хората около мене - по сака в слънчевия ден - ме гледаха като пришелец от друг свят. Между посрещачите имаше и представители на различни хотели. Наблюдавах ги и открих „моя" хотел, написан на фуражката на човека. Познах го главно защото викаше името на хотела „Бангион”. Помахах му, той се приближи чевръсто. „Бангион”? „Уи, „Бангион”!” Кимнах. Той грабна куфара ми и ме отведе до малък автобус, в който вече имаше няколко души. Качих се и не след дълго спряхме пред хотела, такъв, какъвто го помнех от рекламата. Избрах най-евтината възможна стая. Пиколото донесе куфара ми. Стаята възтъмна, с миризма, напомняща препарат против дървеници, легло, масичка и едно раздрънкано кресло. Но това не помрачи радостта ми. След ден-два щях да си намеря добра и не така скъпа квартира. Извадих от куфара дрехите, свалих палтото и варварските шушони (които изобщо не обух през целите 7 години) и излязох.

Площад „Омония". В средата - слизащи надолу стълби - вход за подземната железница за Пирея, както разбрах по-късно. И коли, несравнено повече от София, които идваха от два големи булеварда или отиваха нататък - „Стадиу" и „Панепистимиу", както успях да прочета. И всичко това - табели на магазини, на улици, разговорите и виковете на хората - на един език, сред думите, които четях или чувах, нямаха нищо общо с бледите ми познания по старогръцки, макар че азбуката беше същата, на която бях чел „Анабазиса" на Ксенофонт и „Тимей" на Платон.

Купих си един гръцки и един френски вестник. Във втория между рекламите намерих и една за „семеен пансион". Купих си и план на Атина. Бях си записал още в София адреса на нашата легация, който ми беше дала майката на нашия пълномощен министър в Атина (тогава малките държави нямаха право да имат посланици както сега), съпруга на проф. Иван Шишманов8, както и писмо до сина си. С него, както сама ми каза, ме препоръчваше като млад обещаващ учен.

На следния ден се запътих за легацията. Тогава тя се намираше на една пресечна на бул. „Патисион". По-късно се пренесе в едно прекрасно здание на бул. „Василисис Софиас", срещу тогавашния Военен клуб.

Прие ме канцлерът Кирил Недев, обясних му защо желая да се срещна с министър Шишманов. Недев прояви някакво иронично покровителствено отношение към мене, но се обади на министъра и той ме прие. За да свърша с К. Недев, ще допълня, че той минаваше за интелектуалец, имаше доста гръцки връзки и ме запозна с някои от тях.

Шишманов беше около 50-годишен, слаб, с продълговато лице, малки мустачки под носа и хладни очи. Подадох писмото на майка му. Той го постави на масата, без да го прочете, попита откъде познавам майка му и какво ще правя в Гърция. Обясних му, той ми пожела успех и с това аудиенцията свърши.

Следващите дни обикалях Атина, главно пеш. Разбира се, едно от първите места, които посетих, беше Акрополът. Нямам намерение да описвам този хълм и сградите върху и около него - най-напред защото такива описания можете да прочетете във всички пътеводители за Гьрция и после - защото да се опише истински Акрополът е невъзможно, и то не само за мене. Той трябва да се съзерцава мълчаливо.

През седемте години, които живях в Атина, съм посетил Акропола само още два пъти, за да придружа български приятели. Бях станал атинянин, а те не посещават Акропола: той е винаги пред тях и в тях - едно подсъзнателно присъствие, свързващо великата им история с едно вечно настояще.

Мисля, че няма да се почувства от читателя като опит за принизяване на величието на хълма, ако кажа, че когато в 1935 година посетих Акропола за пръв път, бях смутен от гледката, която видях насреща му, от другата страна долу, срещу Пропилеите. Там долу бяха нахвърляни бедняшки къщурки и бараки, някои направени даже от сандъци за роял. Малките им прозорчета бяха трогателно украсени с цветя, главно мушката. Отначало бях шокиран: как може да се оставят срещу величието на Партенона тези бедняшки къщурки. Много по-късно, един ден ми просветна, че трябва навярно да се почне от колибата (украсена с цветя!), за да се стигне до най-високото.

Разбира се, след време всички тези бараки и къщурки бяха премахнати, което показва, че съответните власти са се загрижили най-сетне за красивия вид на околностите на Хълма, с оглед на постоянно растящия туристически интерес към гръцките древности. Но не знам защо споменът за първото ми посещение на Акропола с къщурките долу ми е мил, пъстър и трогателен.

 

По онова време Атина имаше свое лице и своя душа: беше неповторим град с кафенетата, в които можеше да си поръчаш кафета по вкуса си: „елафри глико" (тънко сладко), „вари ке охи" (тежко без захар) и т.н. Таверните, в които се влизаше през кухнята, където можехте да разгледате различните гозби, врящи на печките, при пълна чистота; тук вие си избирахте менюто, което келнерът записваше, за да ви го поднесе след малко. Водевилните театри с прочути певици красавици, с шлагерите, които цяла Атина пееше:

Маро, Маро, сал веднъж е младост, Маро, Маро,

срама зарежи го, сладостта на първата целувка

недей да я държиш за зестра не пъди ме щом

веднъж съм тука.

 

0, кажи ми как ли да изпея толкова любовни

думи аз. 0, кажи ми как да ти пошушна толкоз

нежно, че те любя аз.

 

Обикнах те тъй много, туй е вярно. На трон те

сложих в моето сърце. Обикнах те, не е туй празно

Категории: Стефан Гечев Моите гръцки приятели откъс мемоари
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus