Галерия

1

Така се случиха нещата, че аз, който мислех, че съм загубил всичко на рулетката в Коринт, се оказа, че съм спечелил бъдещето си. И така, вместо седем месеца, които можех да остана, останах седем години. Все пак Атина стана моя.

МОИТЕ ГРЪЦКИ ПРИЯТЕЛИ

В нашата легация в Атина, където бях назначен от Димитър Шишманов, както съм разказвал на друго място, работеше един човек на име Кирил Недев, беше канцлер, т.е. - касиер и консул едновременно. Той беше нисък, набит, мургав, с черни мустачки и крайно самодоволен вид. Беше в Атина вече няколко години и познаваше доста хора от интелектуалния свят. Той също минаваше за интелектуалец, мисля, че пишеше статии. Знам, че по-късно издаде една книга - история на старогръцкия театър или нещо подобно. Та този Недев ме запозна с няколко души гръцки интелектуалци - археолога професор Керамопулос, кмета на Атина - великолепния Филаделфевс, и между другото с критика и поет Клеон Парасхос, с когото скоро станахме добри приятели.

Клеон беше слаб, строен, ходеше леко прегърбен, с малко накривена по младежки шапка. Той беше роден в Бургас и макар че семейството му се е преселило отдавна в Гърция, не беше забравил напълно нашия език. Като се посближихме, разбрах, че минава за един от най-тачените литературни критици и преводачи на френска поезия. Неговите преводи на Бодлер и досега се смятат за класически.

Започнахме да се виждаме по-често през 1937 г. Понякога идваше вкъщи, друг път се срещахме навън - или в кафене „Янакис", едно от най-прочутите кафенета, в което се събираха писатели. Това кафене има нещастната съдба на нашето „Цар Освободител". Понякога се срещахме в новооткритото луксозно кафене на хотел „Гранд Брьотан", срещу „Янакис". Веднъж там Клеон ме запозна с един от най-известните и четени тогава поети, Костас Уранис, псевдоним на К. Ниархос. Още преди да се запозная с него Клеон ми беше чел някои негови стихотворения. Едно от тях ми хареса много - „Любов". То излъчваше извънредно мека нежност. За този поет читателят у нас може да си състави мнение от няколкото стихотворения в превод на Радой Ралин, поместени в Антологията на новата i ръцка поезия от 1978 г. Клеон го ценеше много, той се отзоваваше с подробна рецензия за всички книги на Уранис. Освен това беше публикувал и негов чудесен литературен портрет.

Тогава Уранис беше на 46 години. Спокоен, сдържан, с фини черти на продълговато лице, леко започващ да пълнее. Рядко се усмихваше. От него се излъчваше нещо аристократично. Беше богат; имаше една дъщеря - красавица със зелени очи, стройна и много жизнена. Мисля, че майка й беше португалка. Аз бях тогава млад човек, та не е чудно, че това 19-20-годишно момиче ме впечатли много, меко казано. За съжаление, изглежда, че аз не й бях направил подобно впечатление, защото на далечните ми намеци за евентуална среща тя отговори с пълна разсеяност.

Парасхос стана причина да се запозная и с Никое Казандзакис, Тогава той не беше още онзи световноизвестен писател, какъвто стана главно след войната. Току-що беше издал огромната си поема „Одисея" (1937) - най-дългия поетичен труд, мисля, не само в гръцката, но и в европейската литература. Бях виждал това луксозно издание по витрините на централните атински книжарници. Клеон беше публикувал вече обширна рецензия за поемата. Запитах го веднъж колко време му е било нужно, за да прочете тези 33 333 стиха. Той се усмихна със своята лукавичка усмивка. „Мислиш, че съм я прочел цялата ли? Ами! Прочетох отделни пасажи и това е! Но поемата е много интересна.”

Бях разбрал, че по онова време Клеон беше главният критик на поетите от неоромантичната и от неосимволичната школа.

Клеон ми е разказвал често за Никое Казандзакис. Разказваше например, че като младеж бил известно време във Виена. Там започнал да пише пиеса за Буда. Той бил тогава повлиян от будизма. Пишел пиесата в голямо напрежение, денонощно. И внезапно забелязал, че лицето му започнало видимо да се променя: пожълтявало, скулите му изпъквали (той и после имаше леко изпъкнали скули), очите се стеснявали. Уплашен от промяната, той се посъветвал с лекар, който му бил препоръчал да се откаже от натрапчивите си мисли за Буда. Казандзакис се върнал вкъщи и изгорил започнатата пиеса. Предавам случката така, както ми я разказа Клеон. По-късно Казандзакис я разказал някъде. Но във всеки случай това преживяване не е повлияло на интереса на Казандзакис към Изтока, защото този страстен пътешественик беше обиколил Далечния изток - Япония, Китай, Монголия, Тибет, както и тогавашния Съветски съюз. Наблюденията и впечатленията си от своите пътувания той беше изложил в книги. Когато Клеон ме запозна с Казандзакис в кафене „Янакис”, ако си спомням добре, писателят ни разказа този интересен епизод от престоя си в Китай. Той го помести по-късно и в книгата си „Япония – Китай”, но понеже тази книга не е превеждана у нас, иска ми се да го разкажа така, както го чух от автора. Нека добавя, че Казандзакис разказваше много колоритно, с тих, нюансиран глас и изразителен език. С една реч - сладкодумен. Ето какво разказа той.

Когато заминавал от Япония за Китай (действието става в началото на 30-те години), неговите японски приятели го предупредили: „В Китай положително ще ви поканят на вечеря. Яжте каквото ви сервират, но не любопитствайте да знаете какво ядете."