Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъси от мемоарната книга на Стефан Гечев "Моите гръцки приятели"

08 Септември 2015 / 16:09:19  GRReporter
8185 прочитания

За съжаление през следващата година излезе моята стихосбирка „Бележник”, която имаше нещастието да не се хареса на ЦК. Венелин Коцев я разкритикува остро и веднага бяха анулирани няколко договора, които бях подписал, между другото и за изданието на Сеферис. Ръководството на издателство „Народна култура” беше възложило на Марко Ганчев да ми съобщи, че книгата не може да излезе, защото този поет (Сеферис) бил неразбираем. Виждах колко е тежко на Марко Ганчев да ми съобщи това и не му се сърдех – той изпълняваше нареждане. След това, разбира се, не можех да уведомя Сеферис за случилото се и просто замълчах. Но това между другото.

Запознанството си c гръцката поезия дължа, както съм писал другаде, най-напред на Костас Варналис, с когото се запознах, мисля, към края на 1936 г. Но в спомена, който публикувах за него, не обясних при какви обстоятелства стана това запознанство, което по-късно се превърна в приятелство. Сега ще разкажа.

Още в началото на 1936 г. започнах да посещавам в Атинския университет лекциите по византийска литература на професор Веис2 - едно от светилата, както се казваше тогава, на тази наука. Скоро му се представих и той прояви интерес към младия българин. Обясних му, че старобългарската литература, на която съм решил да се посветя, е преведена до голяма степен от византийската, нещо, което той знаеше добре. Беше нисък, възрастен, с лице на добра маймунка. След известно време ме повика и ми предложи да направя един частен доброволен курс по старобългарски за някои негови студенти. „Защото - обясни той, - както вие трябва да знаете византийски, така и нашите византолози би трябвало да знаят старобългарски, за да могат да ползват старите български документи и да изследват влиянието на византийската литература в България и другите славянски земи". Една чудесна идея, която, мисля, не намери продължение. Тогава обаче се явиха шест-седем желаещи, някои от които скоро се отказаха, така че постоянни останаха четирима: три момичета и едно момче. Момичетата бяха - Димократия Илиаду, Ирина Салоникиду и Ели Проку (на последната дължа запознанството си с Варналис). Младежът се казваше Крендиропулос. Той скоро също се отказа, но останахме приятели. От трите момичета освен Ели, за която ще говоря по-долу, Димократия, или Крати, беше най-упорита. Тя научи достатъчно добре старобългарски, за да стане след войната преподавател по този език в един френски - не си спомням вече кой, - университет. Почина преди десетина години. С Ирина се виждахме често и дълго време, чак до края на престоя ми в Атина, защото тя започна още през 1937 г. да ми преподава уроци по старогръцки. И за нея ще спомена по-нататък.

Един ден Ели ми каза, че говорила за мен на своя приятел  Варналис, един много голям, прогресивен поет, който бил роден в България и той пожелал да се запознае с мен.

Ели беше странно момиче - много бяло, с продълговато лице, пълни, малко горчиви устни, тъмноруса коса и светлокафяви очи. Не можеше да се каже, че беше красива. Но от нея се излъчваше вътрешна сила и ум, които веднага правеха впечатление. При това беше свързана с мнозина от младите тогава поети и писатели, а Варналис без съмнение беше влюбен в нея. Барба Коста, както го наричахме, беше голям извор на любовни чувства към интересните млади жени. Той доживя над деветдесет - може би тъкмо поради неговата любов към... любовта.

Преди да го доведе. Ели ми каза да си взема две негови излезли дотогава поетични книги: „Светлината, която изгаря" и „Обсадени роби". Така че когато дойде вкъщи, бях вече запознат с неговото творчество. Доколкото можех да вникна в него тогава, разбира се.

Както съм писал и другаде, при една от срещите ни запитах Варналис кои гръцки поети трябва да прочета най-напред. Той ми отговори: един стар, Кавафис, и един млад - Сеферис. Купих си и двете им книги. Оттогава започна голямата ми любов към гръцката поезия, която ще угасне с мене. За Варналис ще говоря пак, по-нататък.

 

Но не по-малко дължа на Клеон Парасхос за познанията ми по развитието на гръцката поезия. Той ми е говорил за Соломос и Калвос, за Паламас, за Карйотакис, за Телос Аграс и особено за Сикелианос. Имаше изключителна памет - когато говореше за някой поет, рецитираше негови текстове с тихия си, емоционален глас. Рядко съм виждал поет, толкова влюбен в поезията на събратята си. Клеон беше от онези критици, които не мислят, че критикът трябва да осъжда или хвали. Неговите критики се занимаваха почти винаги само с литературни явления, които представляваха (за него) определена ценност. Беше на мнение, че критикът главно трябва да обяснява и анализира поетиката и средствата, с които авторът осъществява замисъла си.Правилно или не, аз излагам неговото виждане. Може би този негов метод се дължеше на това, че беше добър, мек човек, който предпочиташе да разбере, а не да осъди. Много неща съм научил от него и за гръцката литература, и по теоретични въпроси. Споменът за него е един от най-светлите от онези светли години.

Категории: Стефан Гечев Моите гръцки приятели откъс мемоари
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus