Галерия

1

слово, където и да съм със мен си ти.

С луксозните нощни заведения и с продавачите на цветя, смокини и стомни, натоварени на магаренца. И морето. Чисто, топло, уханно и с морските таверни край него, където ви приготвяха всякакви видове току-що уловена риба. Да не говорим за близките и не толкова близки излети до старинните центрове и до близките острови, като например моя любим остров Порос, на час и нещо от Пирея - с гора от лимони, които, когато цъфтяха, ароматът им се носеше на мили из морето.

Да, всичко това беше прекрасно, стига човек да имаше не много, но достатъчно пари. А аз имах само толкова, колкото да плащам пансиона си и да задоволявам само най-насъщните си нужди. Лекциите в университета бяха интересни, но не съвсем достатъчно занимание за един 25-годишен млад човек, съвсем не толкова добре брониран срещу всички тези съблазни, които ми предлагаше Атина. Бедният български студент страдаше понякога дотолкова, че му се натрапваше мисълта да вземе влака и да потегли обратно за своята бедничка София. Докато веднъж един приятел на Люсиен, моя хазяин, ми разказа, че в Новия Коринт имало едно казино с рулетки. Това веднага възбуди любопитството ми. Ето защо. Когато бях на 20 години, изпитах някакво огромно разочарование и реших да се отделя от света, като си купя един малък остров някъде в Тихия океан и се заселя там самичък или с няколко избрани приятели. Идеята беше великолепна, само че за да се осъществи, трябваха пари. Аз реших да ги спечеля от рулетката. Заедно с един приятел открихме една напълно логична формула, за да ограбим рулетката: тя пада хаотично, а ако я принудим да пада в строго определен ред, което гя не може да направи, победата беше наша. Успяхме да си доставим седмичното списание на Монте Карло с излезлите числа през седмицата, сложни и прости шансове и се установихме на червено черно. Въз основа на фактите успяхме да намерим такава комбинация, каквато рулетката почти не можеше да повтори повече от 2-3 пъти. След като събрахме с един приятел малък капитал, заминахме за Варна, където имаше тогава рулетка. Успехът на системата беше пълен. На всеки удар печелехме по жетон, но тъй като залозите бяха минимални, крупиетата не проявяваха особен интерес. Със събрания капитал заминах за Констанца, където също имаше рулетка, а след като имах възможност да допълня капитала, заминах за румънския курорт Синая. Където изгубих всичко. Не поради грешка на системата, а поради глупавото ми влюбване в една красавица, която не само че пилееше парите ми, но и ме уморяваше нощем до такава степен, че при играта правех непростими грешки срещу собствената си система. Като се връщах безславно победен в София, реших да не играя никога повече или поне не преди да навърша 60-годишна възраст.

И ето че сега, внезапно, пред мене се явяваше възможност да припечелвам от време на време малки суми, с които да живея по-свободно и - главно - много по-дълго в Атина от моите вече 6 месеца. И тъй като човек винаги намира логични обяснения, когато реши да направи някоя глупост, реших да опитам този лесен начин за престоя и живота си в Атина, която вече бях обикнал.

Една от следните вечери отидох в кантората, откъдето тръгваха автобусите за Коринт, и след кратка проверка се качих. Този път бях действал разумно: отделил бях пари за път до София (макар че в краен случай легацията можеше да ме репатрира), една малка сума за най-необходимото за десетина дни. С останалото, което не беше много, щях да провокирам шанса. „Ако Бог иска да остана и да свърша работата, ще ми помогне”, убеждавах се аз.

Бог не реши, че трябва да ми помогне. През целите първи два часа тази проклета рулетка падаше точно така, че да изгубя всичко. Може би ако имах повече пари за дублиране... Все едно, към полунощ един нещастен млад човек разбираше, за пръв път може би, какво значи истинско отчаяние. Още повече, че не можех да си представя как ще обясня в София моето внезапно завръщане.

Както и да е, след като уредих следващите дни някои неща, отидох в нашата легация, за да се сбогувам с посланика Д. Шишманов. Бях длъжен да направя това, защото, както казах, донесох препоръчително писмо от майка му, макар че не бях решил още с каква поредица от възможни лъжи щях да му обясня внезапното си отпътуване.

Въпреки неговата студенина и дискретност той не скри учудването си. „Доколкото помня, вие имахте намерение да останете седем или осем месеца, а останахте, мисля, три.” „Два и половина - казах скромно. - Невъзможно беше да се справя със скъпия живот със скромната сума, с която разполагах. Освен това, тук е пълно с шмекери.”

Той помълча, после каза: „Жалко. Майка ми беше писала, че сте бил обещаващ млад учен.” След това стана, подаде ми ръка и ми пожела добър път.

В навечерието на заминаването ми се обадиха от легацията и казаха, че министър Шишманов искал да ме види преди отпътуването. Предположих, че иска да изпрати някакъв малък подарък на майка си. Още на другия ден се явих при него. Пак така спокойно и почти хладно той ми каза:

- Вижте, Гечев, в щата на легацията има една още незаета длъжност - писар по иностранни езици. Длъжността е ниска, най-ниската. Заплатата е почти мизерна, но ако искате да останете, за да довършите това, за което сте дошъл, бихте могли да я заемете. Аз от своя страна ви обещавам, че ще ви освобождавам понякога от работното време, за да посещавате университета. Помислете си и ако сте съгласен, обадете ми се по телефона.

Цялото ми физическо и духовно същество триумфираше, но този път въздържах емоциите си. Станах, благодарих на Шишманов за грижата му към мен и си отидох. На другия ден му съобщих, че приемам.