Галерия

1

- Може би ключовите думи са паметта и забравата. Паметта за геноцида над евреите възпламенява все по-разпалени дискусии, разнообразни подходи към темата и спорове. Изправени пред травмиращия факт на еврейския геноцид, планиран от нацистите и извършен от тях и техните колаборационисти в сърцето на двайсети век в цивилизована и християнска Европа от 1942 до 1945, историци, социолози, политици, учени изразяват своята позиция и тълкуват по различен начин това, което в продължение на десетилетия е било „неназовимо, немислимо”. Днес повече от всякога се налага разбирането, че е необходим интердисциплинарен подход към този феномен.
Паметта и забравата за травматичните колективно преживени събития имат своята диалектика. Изтръгването на паметта за изтреблението на евреите, разчупването на мълчанието около на ужасяващите събития се оказва труден процес, не само в Гърция, но и в международната историография и в свидетелствата на оцелелите. Разглеждам въпроса как тяхното премълчаване от един момент нататък изкристализира в памет, която вместо да избледнява, следва обратния ход, избистряйки се все повече и повече. Те не избликват с лекота, нито избледняват с течение на времето. Паметта за този геноцид, потънала на пръв поглед в забрава в продължение на десетилетия, се изтръгва мъчително, култивира се и води битка, за да се наложи, нещо, което успява да постигне на международния небосклон през осемдесетте години. Включването на тази памет и нейното историзиране не е било подразбиращо се от само себе си за никое общество или научна общност. Анализирам и първите свидетелства - писмени и устни - на оцелелите от концлагерите в Европа, както и какво място заема Гърция в тази география на закъснялото възмогване на паметта.

- Историографията на геноцида повдига два основни въпроса – за изворите и за обективността.  

- Да започнем с източниците. Къде биха се намерили изворите, на които да се облегне историкът, за да напише историята на тези събития. В документите и архивите, които самите нацисти са се погрижили  да унищожат ли? Заедно със самите евреи целта е била заличаването на всякаква следа. Всяко писмено свидетелство за изтреблението, премахването на очевидците е предвидено от системата, като единственият допусканият изход е бил „през комина“. Всичко това е било важна грижа на нацисткото ръководство във връзка с окончателното решение на еврейския въпрос. Ако някои от лагерите попадат в ръцете на Съюзниците, то е само защото извършителите не са успели да заличат напълно следите (в Аушвиц с трескава бързина са разрушавали крематориуми и газови камери преди да опразнят лагера от затворниците в него, онези, които все още са били в състояние да вървят в „походите на смъртта“). Не бива да забравяме, че намерението на нацистите е било да управляват концлагерите в индустриален мащаб. Суровините: мъже, жени и деца. Продуктът: пепел. Субпродуктът: пушек. Не е трябвало да останат живи свидетели. А и в оцелелите архиви информацията, оставена от извършителите, е от съвършено различен вид, от бюрократично естество. Противно на предвижданото, за щастие обаче има оцелели. Не е имало друг начин, освен те да проговорят, а историците да намерят начин да ги изслушат и да възприемат чутото.

- Особена тежест сред тези събития има Солун, където е живяла и откъдето е депортирана най-многобройната еврейска общност в Гърция. Изследвате и отразяването на тези събития в устни свидетелства и разкази на оцелели, както и в историографията и литературата.

- Най-голямото престъпление срещу граждани на Солун е извършено от нацистките окупатори на града през 1943. В самия град се разгръща само първото действие на драмата: събирането на солунските евреи в гето, така че да бъде улеснена тяхната депортация в лагерите на смъртта. Второто и окончателно действие, прилагането на въжделеното от нацистите „окончателно решение“, се случва в лагерите, създадени на територията на Полша, и най-вече в Аушвиц-Биркенау. Впрочем, една от основните причини поради които германците не отстъпват Солун на италианските си съюзници е неговата многобройна и значима еврейска общност, представлявала за тях приоритетна цел. Зла ирония на съдбата е в града, където никога не е съществувало гето, гетата да бъдат създадени тъкмо заради депортацията на неговите жители. В книгата си „Солун, град на призраци. Християни, мюсюлмани и евреи 1430-1950” историкът Марк Мазауер отбелязва факта, че третото гето – това на барон Хирш, един от изходите на което излиза право на железопътната гара, е създадено като поселище в края на деветнайсети век, за да посрещне и бъдат настанени там ашкеназки бежанци евреи, оцелели от погромите в царска Русия.

- Седем от текстовете в книгата ви третират въпроса за депортацията и изтреблението на гръцките евреи. Студията ви „Депортацията на солунските евреи: престъпление без следа?“ носи мото от известния гръцки поет от първото следвоенно поколение Манолис Анагностакис. Цитирате неговите стихове „Как да обясня по-просто кои бяха Илиас,/ Клери, Раул, улица „Египет“ (…)/Как толкова лица са се превърнали във номера... ”