Галерия

1

- Връзката памет-забрава, мълчание и писане, са изследвани, както в словото на свидетелите-очевидци, така и в текстове на литературата на лагерите, като напр. творчеството на Примо Леви и Хорхе Семпрун. В други текстове са изследвани въпроси, като възстановките на събитията от свидетелства и от лагерническата литература, отричането на Холокоста, историографията на геноцида. По въпросите на ревизионизма, който го отрича, е представен подходът на Пиер Видал-Наке и други изследователи, а във връзка с въпросите за паметта са цитирани възгледите на Цветан Тодоров. Най-неотдавнашните текстове се отнасят до институционализирането на паметта чрез места на паметта, музеи (в отделен текст за проблематиката на музеите на Холокоста), паметници и годишнини (27-ми януари, Ден на паметта). Така подходът към събитието е многоизмерен, в посока към неговото историзиране.
Анализирана е депортацията на еврейските общности в Гърция. Освен многолюдната сеферадска общност в Солун, в началото на нацистката Окупация в Гърция е имало двайсет и пет еврейски общности. Процентът на изтребление в Гърция е изключително висок - 83%, в Солун той достига 92%, еврейската общност е почти заличена, днес тя наброява 3500-4000 души. Има градове, особено в Северна Гърция, останали вече без общност, където обаче през последните години по инициатива на общините се поставят паметници на Холокоста – например Комотини, Дидимотихо, също Волос, Родос. Смятам за важно това обозначаване на пространството и свързването му с едно минало, което вече се възприема като минало на целия град, а не само на унищожената му общност.
На 11/07/1942, ден останал в историята като „Черна събота“, хиляди евреи са събрани принудително на площад „Елефетериас“ в Солун в непоносим пек и са подложени на тормоз и унижения от нацистите. Съвсем резонно паметникът на евреите-мъченици в града бе поставен точно на това място. Но десетките паркирани в този паркинг на открито автомобили, какъвто представлява днес площадът, закриват до голяма степен паметника, който се вижда само отблизо. Паркингът би трябвало да бъде изместен оттам, а пространството да бъде оформено по различен начин. Площадът бе могъл да бъде преименуван на площад на Депортацията, вместо сегашното му име „на Свободата”. Но нещата напредват. Атина също се сдоби през 2010 със свой паметник (Тисио, ул. „Ерму“ и „Евривулу“) на жертвите на еврейския геноцид – в откъснати от основното тяло на мраморна Давидова звезда лъчове са вписани имената на гръцките градове загубили еврейските си общности. Показателно е, че пространството за поставянето му недалеч от синагогата бе предоставено от Атинската община.
    
- Корицата на „Изплуването на една мъчителна памет“ е илюстрирана със снимка на родния дом на Албер Коен (Albert Cohen), гръцки евреин-романиот, роден на остров Керкира (Корфу), който по-късно добива известност като швейцарски френскоезичен писател. „Унищожаването на евреите на Керкира е почти тотално в сравнение с бляскавото изключение на спасяването на общността на остров Закинтос“, пишете вие. Кога се пробужда чувствителността на гръцките писатели и как преминава темата за съдбата и изтреблението на евреите в следвоенната гръцка литература?

- През седемдесетте години са издадени две новели със сюжети свързани с депортацията и изтреблението – и двете са от солунски автори. Психиатърът Никос Кокандзис издава „Джиоконда“ с мото „Историята, която  следва е истинска“. В нея се разказва за първата му юношеска любов в годините на Окупацията с еврейска девойка, живяла в съседство - Джиоконда. Тя и семейството й ще бъдат депортирани от Солун и няма да я види повече. Освен завладяваща любовна история, книгата е от най-силните текстове отнасящи се до гоненията срещу евреите: както описанието на насилственото им събиране на Площад „Елефтериас“ през юли 1942, така и сбогуването между двете съседски семейства.
В „Телефонна централа“ на Нина Кокалиду-Нахмиа, героинята Мириам, ще бъде депортирана в Аушвиц. Проследяваме нейното заложничество чрез писмата, които тя мислено отправя към своя приятелка. Мириам принадлежи към онези, които оказват съпротива вътре в лагера и взимат участие в бунта на гръцките концлагеристи, работили в крематориумите. Както разказът за отношенията между евреи и християни в хармонична рамка, така и подходът към геноцида представляват особен интерес в тази книга.
По-кратки, но също толкова емблематична са и два други текста. Новелата на солунския писател Йоргос Йоану „Леглото“ се съсредоточава върху онова, което е останало от неговия приятел от детските години и може би пръв еротичен партньор – неговото легло. Когато съседското еврейско семейство е депортирано, къщата му е жестоко разграбена и остава само креватът на Изо. Разказвачът го прибира и прекарва остатъка от Окупацията, спейки на него, като спомен за изгубения приятел. Йоану описва гоненията срещу солунските евреи, давайки една първа хроника на събитията.   
В разказа на Василис Василикос „Приятелят ми Ино“ сюжетът е фокусиран върху проблема за еврейските имоти и засяга гръцките колаборационисти, възползвали се от изоставената еврейска собственост. Той третира въпроса за вината, останала без наказание, която все още тегне над цялото общество. Спира се и на преживяното от концлагеристите чрез свидетелства на оцелели. Може примерите да не са много, но са характерни. Чувствителността на гръцките литератори вече е пробудена.