Галерия

1

Гъсти мъгли от планините на север докараха зимата, редуваха се със силни южни ветрове, които донасяха соления дъх на морето. Оголяха дърветата, орониха се листата, почерня земята. Погрозня селото, като запустяло. Празниците не разведриха душите, като ги нямаше мъжете, пръснати по чужди краища. Хората не се събираха в дългите вечери, всеки се затваряше дома, диплеше тютюна и търпеше да дочака свършека. От Рождество до Атанасовден земята остана кокал скована. Пролетта бе далече, но само за нея мислеха, че я чакаха с надежда.

В тая затихнала и посърнала зима Елена страдаше. Тя живееше опасния живот на изгаряща любов и вледеняващо колебание едновременно. Денем къщуваше, вечер диплеше - и всичко под острия поглед на майка си, покорна, тиха и незабележима. Видимо се беше примирила. Ала нощем, с отворени очи в леглото, скрита от тъмнината, тя пускаше на воля затворената си душа да лети и мечтае.

А мислите й само около Аргир кръжаха. Какво беше това? Любов, надежда, очакване? Или страх пред неизвестността, която го дебне в далечните военни изпитания? Младото момиче, за пръв път познало тия дълбоки чувства, се изумяваше от тяхната сладост. Еленината съсредоточеност изглеждаше на околните като бавното помъдряване на девойката, готова да стане жена. Понякога се събуждаше посред нощ, разколебана и отчаяна, уплашена за себе си и недоумяваща пред силата на забранената си любов. Каква афоресница* беше тя, щом от едно сърце извира обичта й към Аргир и към майка й! Как става тъй, че един и същи разум укрепва и забраненото, и забраната! Сама не знаеше какво иска. Аригир? – Да! Но да можеше някак майка й да се обърне, да я пожали, да секне тая ежба между двете… А Елена трябваше да крие чувствата си и от това вместо да отслабват или залиняват, те ставаха по-силни и дълбоки. Снахите й бяха щастливки - всяка вечер, откато бяха батьовците й на фронта, само за тях говореха, обсъждаха всяка вест за войната, открито даваха воля на грижата си за тях и раздялата ставаше по-лека и поносима. Пък тя, мълчеше, нямаше кой да отстрани прокобния й страх.

Тайната й, веднъж разгадана от Катина, налагаше мълчание, разбираемо само от тях двете, съперничество, в което едната се кани да надвие над другата. Сега старицата мислеше повече за синовете си. Поръчваше им служби за здраве, палеше свещи всяка неделя, молеше се за тях. В това време чувствата на Елена, като кипнало вино, набираха сила, избистряха се и чакаха оня външен подтик на най-голямо напрежение, който ще отприщи стаяваната им мощ.

До пролетта Гърция се държа срещу италианците. Войските, които Англия изпрати в Стара Гърция, вдъхнаха увереност за победа, но тя се оказа лъжовна. В началото на април събитията се сгъстиха. Германия, уж приятелка на правителството, имаше други сметки. Срещу страховитата й мощ Гърция остана беззащитна. Германците превзеха Беломорието за една седмица. Тежки битки се водиха само няколко дни. Линията “Метаксас” беше обходена от запад и – ненужна – падна. Военното командване капитулира. Войниците, въпреки готовността си за борба, трябваше да се оставят да ги пленят и обезоръжат. Страната напуснаха и англичаните. Остана един остров Кипър непокорéн, ала и той не за дълго.

Министър-председателят се застреля, кралят избяга. Генералите първо се предадоха, а после получиха управлението на победената страна от ръцете на победителите. Народът се почувства предаден, хилядите жертви и френетичната победа в няколкото битки изведнъж загубиха смисъл. Объркването идваше отвсякъде. Тия, които държеха за Англия, се чудеха защо тя така безславно изостави Гърция. Тия, които държеха за Хитлер, недоумяваха защо той така агресивно иска да стъпче гръцката земя. Всичко това ставаше някъде далеч, по върховете на властта, без участието на простия човек.

През това време пролетта настъпваше. Беломорските ветрове довяха топъл полъх. Небето стана синьо и високо, черната земя изпръхна и замириса, фитото по дворните вършила почна да пробива като зелен мъх. Слънцето през прозорците затопли одаите. Но пролетната оран не спореше без мобилизираните. Комисионерите по тютюна също не идваха да докарат сухата пара за целогодишния убийствен труд. Затаилото се село влезе във Великия пост под напътствията на поп Спирос и докато набожно лишаваше тялото, съвестно хранеше душата с надеждата, че свършекът на войната е близо: селяните не виждаха убитите и ранените, нито придвижване на войска, не чуваха гърмежите. Дори не им се налагаше да се крият по домовете си. Това си беше направо хубаво, защото докато на други места шрапнели деряха земята, тук кротко си поеха полската работа. Само маршове и новини по радиото, което цял ден бумтеше на мегдана.

Намираха се посетители в кафенето, подхващаха някоя тема:

— Генералите си знаят генералството, войниците воюват с живота си – коментираше старец.

— Накриво се закопчаха управниците – отвръщаше му друг.

— Какво може да стори едно врабче на орела, та и Гърция на Германия!

Пък като не можеха да си обяснят задоволително събитията, цъкаха с език и отиваха да си гледат работата. Да си дойдат мъжете от фронта – от тях ще разберат какво се е случило.

Първите немски части минаха по пътя от Карлъково за Драма на мотори с кошове. Войниците – като чудати кукли, с големи очила и странни релефни каски на главите. Беше утрото пред Лазаровден. Никой не ги посрещна. Симпатизантите им, каквито имаше и в Кобалище, не посмяха, а другите – не искаха. Римският мост отвъд Падинската чешма почерня – върви войска, като че извира, мотор след мотор, камион след камион и народ на него! Шумът се чу и в селото, и на полето.

Няколко деца се намериха наблизо, видяха дългата колона от край в край в двете посоки на пътя, позяпаха отстрани и никоя машина като не спря нито се отклони, дотърчаха в първите къщи и се шмугнаха в уличките. От гъстата колона не дадоха знак да са забелязали селото или че то ги интересува.