Галерия

1

– Тя свършва – потвърди Коста, мислейки за поражението на Германия. – Всички това чакаме, да свърши войната,

Още докато изричаше думите, Коста Солаков осъзна колко насилена е надеждата, която се опитваше да си внуши. Чувството за неподреденост и разстроен уют от месеци беше стигнало оня предел, който прави живота безцелен. Стремежът, да продължи да живее като досега, се сблъсква с безброй непредвидими обстоятелства, на които трябваше да се подчинява, а не да ги променя. Навикнал на противното, той все пак се съпротивляваше. Ето, доскоро водеше преговори с едно ново предприятие в Драма да удължат електричеството през селото, за да захрани новото си стопанство. Мислеше, че е почти успял, когато ненадейно предприемачът обяви, че се отказва от тази идея, смутни били времената. Преговорите му струваха няколко напразни посещения в града, остана му загубеното време. Сега съпостави двата прости факта: ненадейната поява на Ламбридис, която преди месец би била безразсъдна, и отказа на предприемачите да разширят дейността си, който до преди месец би бил невъзможен. Коста Солаков поклати глава, казвайки си: ще видим.

VІ

По пладне Капитан Хриса се връщаше от Плевня. Беше ветровито и студено въпреки светлото слънце. От Бялото море духаше силно и подсещаше за идващата зима. Всяка година е така – подир Димитровден завее от далечни морски бури, после завали дъжд, сетне – пак ветрища, и пак дъжд. Редуват се стихиите, наквасят земята, поодухат я, та да стане годно за работа. Заради войната полята пустееха, опропасти се есенната оран. Хрисула Капитанова загръщаше вълненото си джубе, но вятърът размяташе полите на роклята й, преплиташе ги в краката й, бавеше стъпките й. 

Вече нямаше закъде да бърза, а и душата й искаше простор и тишина. Единият вятър свири наоколо й, но като не е човешка направа, а Божи дух, успокоява я. Някъде далеч трещят оръдия, гинат люде, а тук е покой и извечно мълчание, сякаш не съществува друг човек на земята, само тя, на средата на белия път под хладното слънце. Пак война. Тя помни, едно въстание и три войни помни, тази е четвъртата. Мъченическа работа! Тяхната участ от война на война по-тежка идваше. Като се започна, уж за свободата на Македония, пък докъде я докараха... Бягаха като разпъдени пилци, дорде Турция, България и Гърция се биха за земята им. Колко разорение изживяха, пушекът на изгорелите села се виждаше отвъд Щудер.

В Плевня завари жената на Георги, най-големия й син, да плаче. Едва вчера е заминал, а тя плаче, все едно е утрепан, плаче и не спира. Вика й: “Немой, ма невясто, да не си го прежалила? При жив мъж да ревеш! Ще се върне!” А тя: сън била сънувала. Свекърва й не можа да я гледа такава разкисната. Беше дошла да изпрати Георги, но закъсня заради щуравия Ламбридис, че я заключи в общинското мазе. Хем се схвана от студ, хем детето си не можа да благослови в тая бран.

Георги не й беше рóден син, но го имаше наравно с Василка и Стойчо, с него Господ я изпита и сетне възнагради – преди много години… Не им държаха на тях с Ангел децата, трудно зачеваше, не можеше да ги износва или умираха с още неотворени очи. Така изтърваха няколко, но поредното – знаеше го само тя – мърдаше в утробата й. Все за него мислеше, всяка вечер се молеше да го опази, гледаше за себе си, да се щади и да не се уморява. И на къра взе да не излиза, а Ангел нищо не разбираше, той бездруго много не залиташе по кърската работа, повече го теглеше да лагерува и ловува – току грабне пушката посред работния сезон и се запилее я по Боздаг, я по мървашко, чак до Черна гора. Вечерите им бяха тихи и смълчани, той се върне каталясал от гонитба на лисици или зайци, тя пък дипли… Газената лампа закачена на една греда на тавана, точно над купчината тютюн. Грабне с ръка колкото може повече листа, сложи ги в скута си и с отмерени и привикнали действия хване листото за най-дебелата жила, подреди няколко и с едно бодване ги наниже на дългата връв. Прободените листа пускат лепкава мъзга, която прониква в кожата и дори дълго да миеше ръцете си, те пак дъхтяха на тютюн. И не съобрази ли, ако е гладна, и с тези ръце хапне нещо, то горчи. Веднъж, на смрачаване – те пак си бяха двамина в стаята: той си потягаше пушката, тя режеше домати на филийки да ги суши на салмата* – дворната врата се хлопна. Хриса дигна глава към мъжа си и рече:

– Не я направи на съй врата запиралката. Всякой може да влезе, та и нощем… Някоя сутрин без кокошки ще осъмнем. Чуй я как се лашка.

– Стига си ме хросала*.

Ангел не обръщаше особено внимание на укорите й, от едно време си е такъв – гледа да го изкара на шега. И сега стана от миндера да види какво има. Но на прага се сблъска лице в лице със снаха си Мария от Раменце. Двамата ахнаха от изненада. Маса, както й викаха всички, беше жената на брат му, Бог да го прости: той не се върна от последната война, а тя скоро след това повтори.

Маса държеше шарена бохча, беше запъхтяна и тревожна. Направи крачка, влезе без покана, а иззад дългия й фустан се показа четири-пет годишният Георги, най-малкият й син. Ангел отстъпи, но не толкова, че да я покани. Когато дойде вестта за повторилото й, той се опечали, сякаш брат му умря повторно.

– Що има, мари? Какво си се зарехтала* дотук? – без увъртания попита той. Снаха му не би дошла за хубаво при брата на мъртвия си мъж, като знаеше, че цялата му рода я укорява.

– Водя Георги –  отвърна и тя без предисловия.

– Защо? – не я пускаше да влезе Ангел. А тя искаше да поседне, да си пооправи шамията, да почине. Сигур и детето на ръце е носила, че то не би могло да издържи на целия път от Раменце до тук пеша.

– Мъж ми не ме ще с децата.

Възцари се тишина за миг. Хриса остави доматите и стана, но Ангел, тоя кротък човек, изведнъж викна: