Галерия

1

– Не те ще, а, не те ще! Че ти каква си майка, каква си жена! Брат ми си отиде мърцина, а ти - кучка побесняла, за мъж ли умря! Три деца ти остави, а ти паметта му продаде, та по друг се повлече. И сега? Не ти искал децата! Какво, какво ще ги правиш, ще ги убиеш ли заради него?

Снаха му не смееше да го погледне, но и не мърдаше да си отиде. Изчака и се вмъкна между крясъците му:

– Ще ги раздам. На майка си дадох едното, на майка ти другото, най-малкото - на вас, нали си нямате…

Хриса потръпна жегната. Ангел вдигна ръка да замахне срещу снаха си, но се въздържа. Каква жена беше тая Маса! Нито е някоя красавица, мъжете да тичат подире й, сега какъв акъл й е дошъл, та си разпилява децата… Какъв ли мъж ще е този, заради когото челядта си прокужда! Тя не би сторила такъв грях. В полумрака на стаята тримата стояха прави и Хриса се помъчи да отгатне какво й е на душата на Маса, къса ли й се сърцето или само плътска нега владее тялото и мисълта й. И какво заслужава тя: тежка клетва или съжаление за слабия си дух? А малкият Георги гледаше безпомощно наоколо и бършеше с юмрук ту носа си, ту очите си.

Ангел безсилно отпусна ръце и продума:

– Да се махаш от къщата ми! Като нямаш срама от хората, нямаш ли страх от Бога! Да те съди Света Богородица! Да си взимаш детето и да си отиваш!

– Той ми каза, че ако утре вечер го завари у дома, ще го хвърли от чардака. - Не отстъпваше Мария. – Като не го щете, дето той ще го хвърли от чардака, аз ще го хвърля от моста в реката! – Жената с едно движение грабна малкото и тръшна вратата след себе си.

В стаята настъпи мълчание. Огънят в бухарата* едва припламваше, но нямаше кой да го разрови. Хриса седна прималяла на одъра и промълви:

– Ангел, тоя грях ще е на нас! Тя е решила, ще го хвърли!

– Няма да го хвърли! Нали е майка! И животните не си захвърлят рожбите.

– Ще го хвърли! – В мислите й стоеше впечатан образът на етърва й, с искрящи трескави очи и с мрачната решителност на човек не на себе си. – Тичай да я настигнеш и да вземеш дятито! Грехът е наш, все едно ние сме го хвърлили!

– От тук не мърдам! Тая е развалена жена, не ща да я чуя, ни видя!

– Не ти думам за жената! Дятито ще е наш грях! – препираше се Хриса, ядосана, че Ангел пак не я слуша, като за запиралката на вратата.

– Никъде не отивам! – отсече мъжът й.

Тогава Хриса скочи, грабна голямата шамия от закачалката и хукна навън. Ангел извика нещо след нея, но тя хич и не чу, наметна главата и раменете си, завтече се в тъмнината направо през съседските дворове. Трябваше да пресече пътя на нещастницата, да я пресрещне на моста, преди наистина да е хвърлила детето си в реката. Бързаше като в несвяст, знаеше наизуст капеджиците* и, слава Богу, нито един не беше залостен. Кучетата не успяваха да я олаят, сърцето й тупаше в гърлото и само една мисъл проблясваше в замътения й мозък: да я изпревари. Най-сетне излезе на селския път. Напред й се мярна тъмният силует на жената с детето.

– Марийо, Масо! – викна задавено Хриса. Онази чу и спря. Обърна се. Беше току пред моста. – Чакай!

Хриса беше забравила, че пази друг живот в себе си, спусна се и грабна от ръцете й детето. Боже, колко тежко й се видя, та чак коленичи. Пое си дъх и като се изправи, каза в лицето на етърва си:

– Да не си посмяла да го потърсиш вече! – Другата не отрони ни дума, само й подаде бохчата с дрехи и отстъпи назад, потъна в тъмнината. Хриса пусна детето да стъпи, хвана го за ръка и бавно го поведе обратно. То се подчини, дори не се обърна назад. Колкото да му чуе гласа, Хриса го попита, дали му е студено. То едвам отговори.

Остана си Георги с тях и нито веднъж не попита за майка си. Свикна, отпусна се като в роден дом, донесе им и благословия със себе си. Често се питаше щеше ли Маса наистина да хвърли детето си. Която майка помисли такава страшна прокоба, прехвърля зло върху рожбата си.

Детето, което Хриса роди няколко месеца след това, Вашила, оцеля. После, когато англичаните се изтеглиха от Дедеагач и ги смениха гръцки войски, се роди Стойчо. Пораснаха си тримата като братя и сестра, тя не ги делеше. А Ангел, дето толкоз проклинаше снаха си тогава, прие братовото си чедо като свое. И сватбата му направиха, и всичко…

Но сега не можа да го изпроводи. Пък той я чакал...

– Ще го посрещна, като се върне – продума си на глас Хриса.

Наближи село и се поспря, отби се от пътя. В ниското, край реката беше тяхната малка нива – единствената неизорана. Погледа я как стои обрасла и неравна като кръпка сред другите. Помисли, че трябва да прати Стойчо да прибере баща си от баирите. Ангел на драго сърце подбра добичетата на няколко семейства да ги скрие из горите от секвеститорите и оттогава не беше се прибирал.

ІХ

След победата на Метсово поле войната като че спря. Кобалище не научи повече вести за бойни действия, утихнаха и възторгът, и тревогата. Насред коледните пости вдигнаха разквартирувания взвод. Майор Риксопулос прие с недоволство предислокацията на своята част – изпратиха я на север, пред неоткрития фронт от България. Нямаше късмет в тая война.

Времето течеше. Имаше нещо нереалистично в победата над Италия – не е за вярване, че Хитлер ще остави съюзниците си опозорени. Гърците не искаха да мислят за това, пък и бяха сигурни, че Англия няма да ги забрави. Българите се кръстеха за “Недай си, Боже!”, защото те пак ще са на другия бряг. Всички се догаждаха, че сегашното затишие е крехко като скъп кристал. Заради войната се беше появила невидима межда: българите – чужди на патриотичния възторг, гърците – недоверчиви към съселяните си.