Галерия

1

   Отиде си и до края на живота си ти не можа да се освободиш от мъчителния спомен за лодката, която се отправя навътре в морето, без да те изчака, от мисълта „идвам, изчакайте ме, идвам”, от чувството за празнина, което те обзе в онзи момент. От желанието да се разплачеш, да изкрещиш: „Страхливци, мръсни страхливци!”. От отчаянието. От въпроса: „Какво да правя сега, какво да правя?!”. Повдигна поглед към пътя, където охраната беше направила импровизиран пропускателен пункт и мъже в униформи се суетяха, крещейки: „Наблюдавайте брега! Следете всичко, което мърда!”. Какво да правиш? Трябваше да се скриеш, естествено. Да се скриеш, незабавно. Но къде? Огледа се наоколо уплашено, в търсене на пролука, на място, където да се приютиш. Ето! Онази малка пещера, наподобяваща ниша, която се показваше в скалите в морето. Беше малко тясно, наистина, но нямаше друго решение. Допълзя дотам по корем.  Сгуши се вътре като мекотело в черупката си, по-скоро като бебе в майчината утроба- с чело опряно в колената и с ръце около краката. Ако останеше там до мръкване, щеше да се отървеш, може би. Защото по някое време щяха да преустановят издирването, и с малко късмет щеше да се оттеглиш и да се добереш до пътя. Проблеми естествено нямаше да липсват, най-вече факта, че трябваше да се придвижваш гол и бос посред нощ, но на различни места по крайбрежието беше разположил твои другари, със заръката да те приберат и ... Какво щеше да им кажеш, когато ги срещнеше? Какво щеше да отговориш на въпросите им, на мълчаливите им упреци? Че атентатът се е провалил заради късата и оплетена жица, заради трудно направените нови изчисления, заради една трета от десетата от секундата, заради съдбата? Беше се забавил прекалено много, сега си даваше сметка. Беше преброил прекалено бавно kilia ena, kilia dio, kilia tria. Първата мина е избухнала, когато Линкълнът вече е бил на почти три метра след моста. А втората? Как щеше да обясниш факта, че втората мина изобщо не се беше взривила? Oh, Theos! Theos! Theos mu! О, Боже, Боже мой! Толкова труд, толкова мъки, толкова саможертви, толкова месеци на вятъра. На вятъра! Не трябваше да мислиш за това. При самата мисъл, полудяваше. По-добре да насочиш мисълта си другаде- към бомбите с демонстративна цел, към пожара по хълмовете. Докато ти извършваше атентата, една бомба трябваше да избухне на стадиона, а друга в парка, след което дърветата по хълмовете трябваше да пламнат в огън. Един огнен обръч, който да събуди целия град. Чайката, чайката! Беше дал точни нареждания. Но дали ги бяха изпълнили или не? Да признаем, четиринайсет поддръжници са малко за един клетник, който претендира да свали сам една диктатура. И щом ти се беше провалил, те също имаха право на това. Може би бомбите не бяха избухнали, нито тази на стадиона, нито другата  в парка, и по хълмовете не гореше нищо. Провал след провал. Какво щеше да каже Георгацис? А занаятчийте на политиката, които не бяха удържали на думата си, които не бяха изпълнили обещанията си? Със сигурност щяха да се похвалят за прозорливостта си: „Онзи самотен побъркан, онзи самонадеян бунтар, който си мисли, че може да се опълчи на партиите, на вътрешния правилник на партиите, на логиката на идеологиите. Предчувствахме ние, че не трябва да го взимаме насериозно”. Достатъчно. Сега можеше да се направи само едно: да се спасяваш. Ала какво мъчение е да стоиш свит така, да не се поддадеш на изкушението да изправиш ръка или да протегнеш крак. Да търпиш изтръпналите си стави. Ами тази сънливост? Да не й се поддадеш, да останеш буден. Колко е трудно, колко е трудно. Още повече с този хеликоптер. Беше пристигнал и хеликоптер. Летеше ниско, минавайки многократно над теб, и непрестанният шум от перките му, ти действаше като приспивна песен. Пред очите ти се спусна оловна завеса.

*****