Галерия

1

– През свободното си време продавам вестници, за да си изкарам джобни. Вчера след като работих до обяд, седнах в парка. Купът с вестници стоеше до мен. През това време духна вятър и разпръсна страниците. Видях я, докато се опитвах да ги събера. Направи ми впечатление, тъй като беше на турски език.

– Значи не сте я видяли, докато четете вестник.

– Аз не чета вестници.

– Дори и местните ли?

– Най-вече местните.

– Но защо? Междувременно, с какво да ви почерпи Зелда?

– Може едно кафе.

– Имаме и чай. Запарен по истанбулски начин, много силен.

– Благодаря. Ще пия кафе. С мляко и захар, ако обичате.

– И още нещо, не е необходимо да викате, госпожице. Зелда може да чува. Това, че не говори, е изцяло на психическа основа.

– Извинете.

– Моля ви, не се изчервявайте веднага. Аз го казах за ваше удобство. Дано не сте се засегнала.

– Не, не съм.

– Но се изчервихте.

– При такъв тип... срещи все така става. Нещо, което не мога да преодолея. Сега като ми казахте, че съм се изчервила, ще стане още по-зле.

– Тогава най-добре е да ви оставя на мира.

– Няма значение.

– За какво говорихме?

– Не знам, и аз забравих.

– Aх, oui, les journeaux.. Да, вестниците.. Казвахте, че не четете вестници.

– Да, не чета. Според мен, журналистите си мислят, че колкото повече лоши новини пишат, толкова повече ще продават.  А аз не искам да давам пари, за да ме разстройват после страданията на света. Всеки си има своята болка.

– Но не е ли същото и с книгите?

– Затова и много не чета романи и други подобни... Няма смисъл човек да се притеснява за измислени герои, след като му е толкова трудно да се справи дори със собствените си проблеми.

– А какво четете?

– Напоследък най-вече поезия.

– Сериозно ли?

– Да... ъъъ, госпожо Розела... Не ме разбирайте погрешно, но мога ли да попитам нещо?

– Разбира се...

– Какво правим тук?

– Беседваме, мадмоазе.

– Но защо? Искам да кажа, сигурно не сте пуснали обявата само, за да си приказваме.

– Всъщност, точно затова я пуснах.

– Ако ви кажа, че не разбирам?

– Никак няма да се обидя... Какво пишеше в обявата, помните ли?

– Няма нужда да помня, и без това я нося. Ще я извадя от чантата, за да я погледна.

– Не си правете труда, аз ще ви я кажа: „Търси се човек с турски език. Задоволително заплащане. Опитът не е от значение. За предпочитане непушач” .

– Да, приблизително нещо такова.

– Не приблизително, а дума по дума. Понеже лично аз я писах. Но сте права в наблюдението си. В крайна сметка, вдигате се вечер и идвате на другия край на града. Вратата ви отваря няма прислужница и се налага да беседвате с някаква старица. Вижда се, че сте отегчена, но тъй като имате нужда от пари, не се решавате да си тръгнете.

– Не исках това да кажа.

– Je sais, знам. Пошегувах се и без това.

– Честно да ви кажа, не разбрах, че се шегувате.

– Между нас има разлика от шестдесет години, госпожице. Лесно е да се каже. С ваше позволение, за толкова години хуморът се е променил малко, нали?

– Извинявайте, но много ви бива да отклонявате въпроса.

– Напротив, госпожице, приближаваме се до въпроса. Ще се постарая да бъда по-ясна. Какво правим ние сега?

– Нали го казахте, беседваме.

– Ето, точно затова сте тук.

– Какво?

– Беседване.

– Пуснали сте обявата, за да си приказвате с някого?

– Не с кой да е, госпожице. А с някой, който говори турски.

– Опитвам се да проумея.

– Ще ви помогна. Старицата, която стои пред вас, прекара в Истанбул най-изключителните, най-хубавите, най-мъчителните и странни години в живота си. Изживяното там е това, което е изградило моето аз. Всяка направена крачка в Истанбул, всеки дъх е от огромно значение за мен. Сега съм вече стара, болна и не ми остава много време. Най– лошото е, че малко по малко започна и забвението[4].

– Моля, какво започна?

– Забвението, мадмоазел... тоест, ъъъ, забравянето... Речта ми може да е малко с дъх на нафталин, но в края на крайщата, научих турски преди шестдесет години.

– Няма значение, госпожо Розела, много сте си добре.

– Няма ли да опитате кафето?

– А, не го видях. Колко безшумно е влязла... Благодаря ви, госпожо Зелда!

– Зелда, миличка, като излизаш затвори вратата, bitte...

– Никой ли друг от семейството й не се е спасил от концентрационния лагер?

– Имала е брат, когото не е видяла с очите си да го убиват. А няма смелост да рови в миналото, тъй като се страхува да не разбере, че е мъртъв. Докато не знае, все още има надежда да е жив някъде.

– Колко лошо.

– За какво говорихме?

– За Истанбул и това, което значи за вас...

– Да, годините, прекарани в Истанбул, бяха най-истинските в живота ми. Сега, когато всичко започва бавно да се изтрива от паметта ми, знаете ли кое е единственото, което не мога да понеса да забравя ?

– Истанбул ли?

– Не познахте... Отгатнете още веднъж.

– Госпожо Розела, никак не обичам да гадая. Моля ви, кажете.

– Турския език.

– Турския ли?

– Да, турски... Защото спомените от тези години живеят в турския език, заедно с него. Не знам паметта ми кога ще откаже, но докторите казват, че влошаването всеки момент може да се ускори. Страхувам се да не би, ако забравя турския, всичко което съм изживяла, неусетно да изчезне. Това е причината да пусна тази обява...

– Искате да говоря с вас на турски.

– Да... Не често, достатъчно е да идвате веднъж седмично. Ще седнем като сега и ще си поприказваме два часа. И аз по този начин няма да забравя езика. Разбира се и спомените, изградили личността ми...

– Добре, а за какво ще си говорим?