Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Молитвите остават" на турския писател Туна Киремитчи

23 Декември 2015 / 11:12:19  GRReporter
8950 прочитания

– Не знам... Например тайните срещи нощно време, целувките под някое дърво, това да ви галят косата, сега считат ли се за любовчийство?

– Не.

– Добре, а разменените скришом писма, посветените на вас песни, рецитирането на стихове под балкона ви?

– Всъщност, зависи с колко души ги правите тези неща.

– Мадмоазел, възхищавам се на смелостта ви.

– Гоните ли ме?

– Не знам какво искате да изкопчите от мен, но това, което ще кажа, е, да... Винаги съм обичала мъжете... Но не само заради външния им вид... Обичах това, че те ме обичат, обичах тяхната нежност, обичах детското в тях, силното им присъствие до мен. Сега погледнете, моля ви, другата снимка на стената.

– Разгледах я, когато дойдох първия път. Сигурно е на господин Алдо...

– Е, как е? Хубав ли е според вас?

– Не е лош.

– Моля ви, нека бъдем откровени.

– Ами...

– Дребно лице, кръгли очила, още на тези години започнала да оредява коса... Прилича ли ви на принц, способен да омае най-хубавото момиче в тенис клуба?

– Не, не прилича.

– Но аз пожелах точно него. При това измежду кандидати, приличащи на Джони Вайсмюлер... Знаете ли защо?

– Много бих искала да узная, госпожо Розела.

– Предпочетох него, защото само той поиска да ме опознае истински... Само той видя какво се крие вътре в мен...

– Какво стана, замислихте се?

– Нищо ми няма, слушам ви.

– Очите ли ви се насълзиха?

– Не знам.

– Ама недейте така. При това, дори не сме стигнали още до най-сантименталните моменти от историята.

– Госпожо Розела, аз ще бягам.

– Моля?

– Искам да кажа, че стана късно, с ваше позволение ще тръгвам.

– Добре, мадмоазел... Бягайте тогава... И не забравяйте, моля ви, че ще чакам с нетърпение следващия четвъртък. На излизане бихте ли казали на Зелда да ми донесе лекарствата. Ще си легна рано тази вечер.

 

4.

– Госпожице, виждате ми се без настроение...

– Не знам... Днеска нещо ме е налегнала апатия.

– Да починем, ако искате.

– Не, няма нужда.

– Искате ли да разкажете?

– Какво?

– Каквото и да е.

– Няма нищо за разказване, госпожо Розела. От няколко дни съм така. Сигурно е от дъжда...

– Да, вали сякаш никога няма да спре.

– По принцип обичам такова време... Не знам какво ми стана...

– Как ви мина седмицата?

– Както обикновено...

– Не знам какво правите обикновено.

– Ами, ходих в университета, на лекции...

– В кой факултет следвате, забравила съм.

– Не може да сте забравила, защото не съм ви го казвала. Френска филология. Във втори курс съм.

– Обичате ли специалността си?

– Нямам проблем с учението, обаче...

– Не обичате този град.

– Много ли си личи?

– Мадмоазел, вие сте от Истанбул, а за истанбулци тук е прекалено спокоен, изискан и безличен европейски град. Цивилизован повече от необходимото. Дори по мое време, да напуснеш Босфора и да свикнеш с обстановката тук, беше доста деликатен въпрос. Сигурна съм, че разликата сега е още по-голяма.

– Без никакво съмнение.

– Ако нямате нищо против, мога ли да ви попитам къде сте отседнали?

– В случай, че избягам ли?

– Не, в случай, че имате нужда от нещо.

– В общежитието на университета. Заедно с една празноглава белгийка.

– Не се ли разбирате?

– Невъзможно е, понеже глупачката смята, че всички, дошли от района около Средния изток, са потенциални живи бомби.

– Колко срамно.

– Това, че я нарекох глупачка ли?

– Не, разбира се... Поведението на момичето.

– Знаете ли, подаде молба за смяна на стаята?

– О, Боже... И какво стана?

– Не я приеха. Изплашили са се заради една глупачка да не бъдат обвинени в расизъм, най-вероятно. Всъщност, въобще не ми пука. Да се бяха съгласили. Щях да се отърва.

– Алдо казваше така: „Човек отива да следва в Лондон, в Париж или във Флоренция... но всъщност излиза, че е бил изпратен в този град”.

– Правилно е казал.

– Да не би и вас да са ви изпратили тук?

– Госпожо Розела, сега е ред на вашата история.

– Така да бъде... Докъде бяхме стигнали?

– Какво работеше господин Алдо?

– Беше учен... Ендокринолог...

– Какъв?

– Ендокринолог, мадмоазел... Специалността, изучаваща хормоните...

– Нещо важно, значи...

– Чували ли сте името Тадеус Райхщайн?

– Не. Супер невежа съм.

– Никак даже... Моят Алдо търсеше заедно с Райхщайн, нобелов лауреат за медицина за 1950 г. – лек за Адисоновата болест. Опитваха се да изолират активния радикал на адреналинния кортекс...

– Госпожо Розела...

– Не можахте ли да разберете?

– Съжалявам...

– Оставете, то и на мен ми отне години да го разбера. Накратко, след дългогодишна лабораторна дейност успяха да изолират няколко хормона и един от тях беше наречен кортизон.

– Я виж ти! Наистина ли?

– Да. Прочутият кортизон е тяхно дело.

– Ако бях аз, щях много да се гордея.

– Аз също... Но той не му обърна особено внимание... Не се възгордяваше, милият ми Алдо. Винаги е бил сдържан.

– Всъщност, като гледа човек снимката му, си личи. Истински учен.

– Да, истински.

– В тенис клуба ли се запознахте?

– Не си спомням много ясно кога точно се запознахме. Ще прецените, че на пръв поглед не може да впечатли човек. Сигурно общи приятели са ни запознали по време на някоя пауза... За мен най-важна е същността на нещата, мила Пелин. Имам дадена ми от Бога способност да различавам фалшивото от истинското.

– Било ми е писнало, изглежда, от всички тези мамини синчета, карикатури на Вайсмюлер.

– Госпожо Розела, простете невежеството ми, но все го повтаряте, кой е този Вайсмюлер?

– Ах, никога ли не сте го чували?

– За жалост.

Категории: Откъс роман Туна Киремитчи Молитвите остават
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus