Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Молитвите остават" на турския писател Туна Киремитчи

23 Декември 2015 / 11:12:19  GRReporter
7356 прочитания

– Поправям се, трябвало е да станете сценарист, госпожо Розела.

– А защо се смеете?

– Много сте сладка.

– Откъде знаете, че не съм в същото време и добра актриса.

– Например?

– Забелязала съм, че сте си забравили телефона, vielleicht, може би... Чула съм да се качвате по стълбите. И за да ви разчувствам, съм направила този мизансцен с котката. Не може ли да бъде така?

– Може, разбира се.

– И вие сте повярвали на измамата на старата жена и сега сте тук. Ха да видим!

– Както казах, много сте сладка.

– Хубаво е да ви видя как се смеете.

– Благодаря.

– Присвивате очи, когато се смеете, и на бузите ви се появяват няколко бръчици, които много ви отиват. Сигурно имате много ухажори.

– Всъщност, би било добре да отложим малко този въпрос.

– Добре мадмоазел, не се стягайте.

– Браво, госпожо Розела! Бързо се учите.

– Ама моля ви се, много сте любезна.

 

3.

– Запознахме се с Алдо през хиляда деветстотин трийсет и шеста. Можете ли да си представите?

– Няма да ви лъжа, толкова е назад във времето, че ми е трудно.

– А аз си го спомням сякаш бе вчера... Това е старостта, не помниш какво си вечерял вчера, но всичко от началото на миналия век е все още живо.

– Сигурна съм, че ще ми разкажете и как сте се запознали.

– Много ентусиазирана ли изглеждам?

– Нали задачата ни е да говорим?

– Правилно... Погледнете, моля ви, най-напред снимката на отсрещната стена.

– Не мога да повярвам...

– Станете и я разгледайте отблизо, ако желаете.

– Не мога да повярвам, госпожо Розела, колко сте красива!

– Косата ми е много хубава, нали?

– Не само косата. Кожата, очите, изразът в очите ви...

– Така е... Времето е много жестоко...

– Не исках да кажа това. Но господин Алдо, според мен, като ви е видял сто процента е лапнал по вас.

– Лапнал по мен?

– В смисъл, че се е влюбил.

– Май този израз не ми хареса особено.

– Всъщност и на мен не ми харесва, може да го забравите.

– Но да си остане между нас, съвсем точно го казахте, да. Току-що съм започнала да уча в gymnasium, гимназията. През свободното си време играя тенис в градските клубове. Най-голямата ми мечта е да участвам един ден на Уимбълдън и да стана шампион. Детски мечти.

– Сега разбирам.

– Какво, мадмоазел?

– Като дойдох първия път, не гледахте ли тенис мач по телевизията?

– А, да.

– При това мач между Сабатини и Граф. От 1991-ва...

– Обичате ли тениса?

– Едно от няколкото неща в живота, които съм правила със страст. В прогимназията тренирах всеки ден.

– После?

– Какво после?

– Защо се отказахте?

– Няма значение, госпожо Розела... Неприятна история.

– Пелин, миличка, много ви бива да будите любопитство.

– Да будя какво? Отново използвате остаряла османска дума от арабски произход, непозната на днешните млади.

– Curiosité.

– Не го казвам, за да предизвикам любопитството ви... Не е ли болезнено, когато човек говори за някои неща?

– Ох, това никой не го знае по-добре от мен.

– Но пак искате да разкажете.

– Ние сме различни, мадмоазел... Вие сте млада. На прага на всички възможности сте. А на мен не ми остават вече такива. Единственото, което мога да направя, е да разказвам и да търся утеха в спомените.

– Аз пък съм готова да слушам.

– Да... Професионален слушател сте вие.

– Абсолютно... Последно бяхме стигнали до тенис клуба...

– Действително, в това време съм благословията на клуба... Защото младежите от Берлинския университет са лапнали по мен.

– Ха ха ха...

– Как е? Не се ли получи?

– Как да не се получи, госпожо Розела. Този израз сигурно никога не е бил произнасян по-сладко. Моля, продължете.

– Когато идва моят ред за игра трибуните тутакси се напълват... Не само момчета са там, но и момичетата от нашия gymnasium...

– Дошли са и те да намажат.

– Ами... Може и така да се каже. Тъй като си мислят, че не мога сама да се оправям с толкова много момчета, се опитват да спечелят чувствата на свободните. Аз бях свирката за патици, събираща там младите мъже. Знаете ли какво представлява?

– Не, никога не съм чувала.

– Май не се интересувате от лов?

– Не и когато става въпрос за лов на животни.

– Мадмоазел, помоему се превръщате във все по-интересен човек.

– Много добре.

– Както и да е, докъде бях стигнала?

– Била сте ловджийска свирка.

– Да, знаете ли какво е това?

– Не знам, госпожо Розела.

– Нещо, което и по форма прилича на патица. Надувате я, патенцата се показват и вие ги ловите. По наше време нямаше фабрични свирки, като сега. Ловците сами си ги дялкаха от тръстика.

– Стана ми интересно.

– Свирките на Алдо сигурно още са тук. Някой път ще ви ги покажа. Аз служех точно като такава свирка. Щом отидех да играя тенис и се появяваха всички привлекателни младежи.

– Госпожо Розела, ще ви попитам нещо.

– Усещам в гласа ви някаква закачка.

– Ама няма да ми се сърдите.

– Да сте ме виждали някога да се сърдя?

– Още не... Ако ви бях видяла, нямаше да се притеснявам. Обаче ще се пръсна, ако не ви попитам.

– Питайте, слушам.

– Любовчийка ли бяхте?

– Любовчийка?

– Да...

– В какъв смисъл?

– Колко смисъла може да има?

– В тогавашна Германия имаше повече от един смисъл... Освен това, за жените не означаваше същото, каквото е за мъжете. Особено, ако сте израснали като мен в зачитащо традициите еврейско семейство, имаше винаги една grenzlinie, тоест граница, която ви кара да бъдете нащрек... Но Бог ми е свидетел, винаги съм обичала да форсирам тази граница.

– Ами ето, значи сте били любовчийка!

Категории: Откъс роман Туна Киремитчи Молитвите остават
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus