Галерия

1

– Каквото и да е... За школото ви, за мястото, където живеете; за някоя котка, която сте видяли, идвайки насам... За някой уличен работник... За светлините на църквите... Това, което се е случило в Истанбул... Каквото поискате... Стига да говорим.

– Не знам, госпожо Розела.

– И без това не гледате с особено желание.

– Нали ви казах, не знам.

– Не ми отговаряйте веднага. Помислете известно време. Ако нямате желание, моля ви, не реагирайте сантиментално.  Никой няма да се обиди. В крайна сметка, това е само работа, n'est ce pas, нали така?

2.

– Благодаря ви, че приехте. Да си призная, след първия ни разговор онзи ден, нямах много надежда.

– Моля. Както казахте и вие, имам нужда от пари.

– Обиди ли ви това?

– Аз не се обиждам така лесно, госпожо Розела, въобще не се притеснявайте.

– Така ли? Но лицето ви изразява точно обратното.

– Как изглеждам?

– Много сте красива.

– Ама, моля ви...

– Ето, пак се изчервихте.

– Не знам... Аз обикновено не се намирам за красива.

– Имате черни, вълнисти коси. Плътни устни, фино и нежно лице.

– Моля ви, засрамих се.

– Най-вече, очите ви.

– Защо?

– Има в тях една затрогваща тъга. Гледат с израза на човек, изживял разнородни* неща.

– Какви неща?

– Разнородни, мадмоазел... Тоест, mancherlei**... Различни, казано на немски.

– Трябвало е да станете писател.

– Кой казва, че не съм.

– Писателка ли сте?

– Всеки, стигнал да тази възраст, е малко или много писател, мила Пелин... Преди пишех мемоарите си, но после, как се казва... започна да ме боли душата, когато четях написаното.

– Аз хич не обичам да си водя дневник.

– Интересно. А защо?

– Нещата, които пишейки са ви се виждали смислени, като ги прочетете след година, вече ви се струват толкова глупави, че ви хваща срам. Освен това, не е много разумно да оставяте след себе си писмени доказателства.

– Ето тук съм съгласна с вас.

– Като се разбере, че водите дневник, веднага се появява някой приятел или роднина, който изгаря от любопитство да го прочете. Най-лошото е, че където и да го скриете, непременно го намират и прочитат от край до край. После оправяйте се, както знаете.

– Май ви се е случвало?

– И то няколко пъти.

– Кой намираше дневника ви?

– Обикновено баща ми.

– Вярно, понякога бащите са много опасни.

– Да, особено тези като моя.

– Защо? Какъв е баща ви?

– Може ли да не говорим за това, госпожо Розела?

– Мадмоазел, нека да се разберем с вас по един въпрос. Не сте длъжна да говорите с мен за нищо, което не желаете. Даже, ако не искате, може въобще да не говорите. Не сте длъжна да вършите тази работа.

– Но имам нужда от пари, нали така?

– Мога да ви дам назаем.

– Но дори не ме познавате.

– Какво като не ви познавам?

– А ако не ви върна парите?

– Считам се за достатъчно богата, за да не се разоря заради вашия дълг, мила Пелин... Но дори да не е така, не смятам, че ми е останало много време да си харча парите.

– Не ме притеснява да водя разговор с вас.

– Много сте любезна.

– Благодаря.

– И все пак се учудих... Миналият път само чакахте да си тръгнете. Затова, когато се обадихте да потвърдите, се зарадвах много.

– Мога ли да бъда откровена?

– Моля... Удоволствието от тази работа е в това.

– Бях си забравила телефона, спомняте ли си?

– Мадмоазел, зле съм с паметта, но не чак толкова.

– Нали се върнах да си го взема...

– Да, разбрах за това.

– Кое?

– Когато си тръгнахте, забелязахте, че сте си забравили телефона при старата жена. Това, разбира се, ви притесни. Позвънихте на вратата и Зелда ви отвори. Качвайки се по стълбите чухте, че говоря, n'est ce pas?

– Да.

– Първо сметнахте, че си говоря сама. След това, надниквайки през вратата, видяхте Шарлот.

– Не я бях забелязала преди това.

– Пред непознати е малко стеснителна. Не се появява веднага. Крие се в някоя от стаите.

– А сега къде е?

– Кой знае? Сигурно лови насекоми в градината. За какво говорихме?

– Няма значение, госпожо Розела.

– А, спомних си! Надникнахте през вратата и разкрилата се гледка ви трогна. Самотна старица, приказваща на котката си.

– Госпожо Розела...

– Освен това, думите ми събудиха у вас съжаление.

– Не съм толкова чувствителна.

– Сигурно казвах: „Виждаш ли Шарлот, пак останахме сам самички”.

– Не си спомням.

– Или нещо подобно: „Никой не иска да прекарва времето си с нас, защото сме много стари”.

– Не помня.

– Като чухте това, разбира се, ви заболя сърцето.

– Не искам да си съставяте погрешно мнение за мен... Наистина не се разчувствам така лесно. Не се стягайте толкова.

– Не ви разбрах?

– А, ето една нова дума за вас.

– Повторете.

– Не се стягайте.

– Какво точно означава?

– Тоест, в смисъл: не се притеснявайте, не се тревожете.

– Популярна дума ли е?

– В ученическия и студентския жаргон, да.

– Има ли и други такива думи?

– Сигурна съм, че не бихте искали да чуете.

– Напротив, ще ми бъде приятно... По отношение на езика Алдо беше много по-консервативен от мен. Но аз, незнайно защо, намирам такива думи за забавни.

– Защото сте много печена жена.

– Каква жена?

– Печена. Тоест, разбрана, схватлива...

– Станаха две.

– Така е. Отпускаме се малко по малко.

– Да... За какво ставаше дума?

– Няма значение, госпожо Розела. Да забравим.

– Спомних си... Видяхте ме, че от самота си говоря с котката и ме съжалихте... После се прибрахте вкъщи, и когато към тази сцена се прибавила и материалната нужда, сте решили, че най-разумно би било да се съгласите.