Галерия

1

– Аз съм еврейка, мила Пелин.

– Тогава останете със здраве...

– Auf Wiedersehen! Довиждане!

5.

– Да, госпожице, слушам ви.

– Вие никога ли не се отказвате?

– Сключихме споразумение.

– Но не в писмен вид.

– За един евреин доверието е всичко. Даде ли се дума, се изпълнява. А вие ми обещахте.

– А какво трябва да правя?

– Ще говорите за себе си.

– Не съм свикнала да говоря за себе си.

– Тогава ще ви помогна. Обичате ли мъжете?

– Еее... Това ми дойде малко изневиделица.

– Не ги ли обичате?

– Госпожо Розела, не е ли много лично това?

– Искате да чуете как продължава историята ми, нали?

– В интерес на истината, да.

– Разказвайте тогава. Споделете нещо за себе си. Прекалено сте хубава, за да сте сама. Имате ли си приятел, например?

–...

– Нямате ли си?

– Не съвсем, всъщност.

– Тоест?

– В университета има един грък.

– Хубав ли е?

– Да... Ами може да се каже.

– Ходите ли?

– Понякога използвате такива думи, че човек не може да повярва, че шестдесет години не сте стъпвала в Истанбул.

– Нали има телевизия, мадмоазел... Турските канали се хващат много добре благодарение на сателита. От време на време ги гледам. Най-вече филмите. Обаче след час гледане ме заболява глава.

– Тогава защо съм ви нужна?

– Телевизорът не може да говори с мен. Но вие можете... Ставаше въпрос за гръцкия младеж. Ходите ли?

– Още не е ясно...

– Значи се интересува от вас, така ли? А как се казва?

– Димитри.

– И той ли е студент?

– Да... Син на гръцки корабен магнат.

– Значи хем хубав, хем богат. Как си прекарвате времето заедно?

– Още нищо не правим, госпожо Розела. .. Опитваме се да се опознаем.

– Schön, добре... А другите?

– Другите ли?

– След като привлекателният наследник на гръцки корабен магнат е по петите ви и вие все още се колебаете, значи има и други кандидати.

– Ох, Боже мой...

– Няма ли?

– Има... Има, да.

– Хайде тогава разкажете.Умирам от любопитство.

– Има и един руснак.

– Руснак ли? Колко романтично! Как се казва?

– Иван.

– Е, всъщност това е име, което не понасям... Но руснаците много харесват средиземноморските жени. Особено красивите като вас...

– Ах, тази ваша любезност...

– Добре, разкажете за Иван... Например как изглежда? Физиката, лицето?

– Рус, висок... Ами, типичен славянин.

– Какво прави, за да ви съблазни?

– За да ме свали ли?

– Така ли му казват сега?

– Да.

– Какво прави, за да ви свали?

– Миналата седмица предложи да прекараме уикенда в един хотел на брега на езерото.

– Какво? Типичен руснак... Хем решителен, хем лекомислен. Приехте ли?

– Не, разбира се...

– Ох... За миг се изплаших за вас... Мадмоазел, моля ви, бъдете внимателна в такива случаи... Щом още първото предложение е толкова смело, това означава, че има две възможности. Или гледа на вас като на поредната авантюра, или по-нататък ще ви излезе с още по-странни предложения.

– Какви например?

– Това оставам на вашето въображение.

– Защото е руснак ли?

– Не, защото е мъж.

– За Бога, госпожо Розела...

– Не се смейте... Тук говори опитът...

– Безкрайно уважавам това.

– Кажете ми истината... Да не би да отидохте в хотела?

– Нали ви казах, че не съм. И без това в този град не мога да действам толкова свободно, колкото си мислите.

– Защо?

– Защото по петите ми има човек.

– Боже мой, пак ли някой мъж?

– Не... Тоест, да, мъж е, разбира се, но ме следи не защото ме харесва, а защото баща ми така иска.

– Сериозно ли говорите?

– Да... Баща ми има хотели в Турция... Благодарение на връзките му в туристическия бизнес, ръката му стига чак до тук. Мисля, че е помолил някой тукашен негов приятел да прикрепи човек, който да ме следи. Човек, нает от него, тръгва по петите ми щом изляза от университета и не ме оставя, докато не се прибера в общежитието.

– Сигурна ли сте, че е така?

– Да. Лично баща ми го каза. Уж било, за да ме наглежда. Тези да ги разправя на шапката ми. Сигурно си мисли, че съм толкова тъпа, та да не разбера, че иска да ме контролира с дистанционно.

– Ужасно неприятно...

– И още как...

– Добре, а майка ви?

– Аз нямам майка.

– Не думайте...

– Не се притеснявайте, не е умряла. Но като съм била на две годинки, се влюбила в друг и ни зарязала.

– Много съжалявам.

– Недейте. Аз с времето се научих да не го правя. А баща ми прибягнал до такова решение, понеже не искал единствената му дъщеря да попадне в нечий капан в чужда страна.

– Чакайте малко... Като идвахте насам, преследваше ли ви?

– Разбира се...

– Mein Gott! Боже мой! А сега къде е?

– Не знам... А, ето го там... Стои под дървото.

– Я да видя... Този високият, слабият ли?

– Същият.

– Но вали дъжд.

– Какво от това?

– Ще се намокри момчето.

– Щом може да чака на дъжда, сигурно взима добър бакшиш.

– Да кажем ли на Зелда да му занесе малко чай?

– В никакъв случай...

– Ама вижте, намокрил се е.

– Какво ни интересува, госпожо Розела? След като е приел подобна работа, да си носи последствията!

– Нямате милост.

– А мен, питате ли ме?

– Вие си знаете... Освен това, сте права... После да вземе да му стане навик да идва тук. Ау, изведнъж изтръпнах.

– Не се притеснявайте, не мисля, че е опасен.

– Сигурна ли сте?

– Ами, сигурно не е.

– Fraülein, госпожице, така ми олекна...

– Да не би да ме гоните?

– От къде на къде? За какво говорихме?

– И аз не си спомням...