Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Молитвите остават" на турския писател Туна Киремитчи

23 Декември 2015 / 11:12:19  GRReporter
7354 прочитания

– А, така руснакът... Иван... Направи ли и друг опит?

– За сега, не.

– А другият?

– Немецът ли?

– Какво? И немец ли има?

– Ама той още не е предприел нищо... Преподавател е... Старши асистент. Не е толкова хубав като другите, но е зрял мъж и разбира по-добре женската душа.

– Какво прави?

– Пише ми дълги писма с изящен почерк.

– Изразява любовта си ли?

– Всъщност, не... Това са по-скоро есета относно живота и любовта.

– Много умно...

– Според мен са си чисти алабализми.

– Алабализми?

– Тоест, такова... Ами празни приказки...

– Вие какво му отговаряте?

– Чета му писмата, водя си бележки и му ги предавам като литературна критика.

– Коварна сте.

– Няма такова нещо... Той иска да си играе. Аз само се включвам в глупостите...

– А какво ще правите? Ще въртите и тримата едновременно ли?

– Госпожо Розела, виждам, че се развълнувахте.

– Ех, малко...

– Тогава ще трябва и вие да разкажете нещо... Разбира се, ако искате да продължавам да говоря за себе си.

– Да не би да ми го връщате?

– Май да.

– А ако не се съглася?

– И двете ще се лишим от продължението на историята. Ще спечели само тишината.

– Ще спечели само тишината... Госпожице, ето това изречение ми хареса. Да го запишем някъде. Даже ако искате това да бъде последното изречение за днес.

 

6.

– Добре дошла, мила Пелин... Гледам вашият преследвач вече е заел мястото си...

– Да, много му хареса под това дърво... Знаете ли, най-накрая научих кой е...

– Не думайте! Кой е?

– Няма да кажа. Първо вие ще разказвате.

– Но...

– Да, слушам ви.

– Какво ще стане, ако ми кажете?

– Вие поставихте правилата, госпожо Розела.

– Така да бъде... До къде бяхме стигнали?

– До първите години от брака ви...

– Първите ни години...

– Да, първите ви години...

– Минаха изключително спокойно... Алдо работеше като асистент в университета, а аз се грижех за дъщеря ни Таня, която се роди една година след брака. Беше едно красиво, весело и здраво момиченце... Въпрекиq че се роди два месеца преждевременно, прегръщаше жадно гърдите ми и живота. Освен това, баща ми, който се разбираше добре с Алдо, от време на време ни помагаше материално... Бяхме на прага на една щастлива картина, която поетът Абидин Дино би искал да опише. Но облаците на съдбата започнаха да засенчват семейното ни огнище...

– Сигурно Адолф Хитлер.

– Да. Интересувате ли се от история?

– Всъщност, не особено. Но спряхте да разказвате на толкова интересно място, че не издържах на любопитството и потърсих информация в Гугъл. Като се имат предвид, че сте еврейка и периодът, в който се развива историята, не беше трудно да предположа какво ви е накарало да страдате.

– В такъв случай сигурно сте чували за Кристалната нощ[5].

– Не.

– Искате ли да чуете?

– Абсолютно.

– Тогава, моля ви, затворете очи.

– Защо?

– Не задавайте въпроси. Затворете ги.

– Добре.

– Затворихте ли ги здраво?

– Да.

– Представете си първо една витрина... Като на магазин или на фасадата на оранжерия за цветя...

– Хм...

– Виждате ли я?

– Виждам я.

– Нека изведнъж витрината да се взриви!

– Какво, пак ми говорите на остарял език?

– Да се взриви! Да се натроши на парчета! Да стане на сол... Със страхотен трясък... Представяте ли си го?

– Да...

– Сега мислете за хиляди такива витрини... Картината оживява ли в представите ви?

– Хиляди...

– И всички се взривяват заедно с падащите върху тях тухли... В нощната тъма, побесняла от гняв тълпа пали сградите, магазините...

– Като на филм.

– Да... Страхотен погром, оглушителни писъци, горящи къщи, унищожени надежди... Зловещ дим, издигащ се в небето... И ви уверявам, това не е филм.

– Нацистите ли правеха всичко това?

– Палят магазините, синагогите и училищата... В онази студена ноемврийска нощ, всичко е така покрито с парчета стъкла, че улиците заблестяват ослепително на лунната светлина. Спираща дъха гледка... Затова наричат това черно събитие „Кристална нощ”.... От този момент нататък, никой евреин не се чувства вече сигурен в Германия.

– Затова ли заминахте за Истанбул?

– Всъщност, беше идея на баща ми... Тъй като нацисткото правителство обвини евреите за случилото се и под претекст, че трябва да платят обезщетение, наложи невероятни данъци. Изпращаха тези, които не могат да платят в концентрационни лагери. И баща ми поиска да заминем при роднините в Истанбул, преди положението да е излязло съвсем извън контрол. Мислеше най-вече за сигурността на внучката си. С Алдо планираха всичко. В началото на март с дъщеря ми щяхме да се качим на влака за Истанбул. А Алдо щеше да замине за участие на конференция в университета, в който учите в момента.

– Каква конференция? Не е ли можел да не участва?

– Госпожице, ако познавахте Алдо, нямаше да се учудвате...

– Той беше влюбен първо в професията си, после в мен... Никога не съм го упреквала за това... Защото още от самото начало беше оставил в мен чувството, че работата му е преди всичко останало... Бях го приела такъв, какъвто е... Не нацистите, ами всички дяволи от ада да бяха дошли, нямаше да го откажат да отиде на конференцията...

– Разбирам.

– При това направи, каквото зависеше от него... Билетите, влакът, Истанбул – всичко беше уредено... Това стана възможно благодарение на усилията на семейния приятел Сами Гюнцберг, който е бил зъболекар на Ататюрк, и това, че Алдо похарчи всичко, каквото има. И без това данъците бяха разорили баща ми. Напускайки Берлинската гара, си обещахме след една-две седмици да гледаме заедно светлините на Босфора.

– Хубаво...

Категории: Откъс роман Туна Киремитчи Молитвите остават
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus