Галерия

1

Няма съмнение, че най-голямото ми желание е да дойда за последен път в Крит. Но, ако Аллах не ми даде възможност и не мога да дойда още веднъж, поверявам на вас моята съпруга. Отговорността да я доведете в Турция, ще падне на вашите страдалчески рамене. Ей Богу, много съм тъжен. Но единственото ми успокоение е да знам, че имам на света такъв приятел като вас.

Дано Аллах да даде да се видим още веднъж.”

Вашият брат,

Рагъп Бегакис

Преди Ибрахим да имаше възможност да покаже писмото на някого, новината гръмна като бомба в Крит. Щяло да има размяна на население!

Първо мислиха само за това изречение. Всеки само казваше „размяна”, друго не мислеше. Но след няколко дни разбраха, че в тази работа има и други неща. Този път започнаха да говорят: „щяли да дойдат от Анадола”.

Всяка приказка започваше с “тези, които ще дойдат” и свършваше с “размяна”. И отново нищо друго не им идваше на ум. Объркването им пречеше да мислят; караше ги да оглупяват.

Не беше ясно дали страхът се ширеше сред тях от момента, когато за първи път го бяха чули, или бавно, бавно той се беше загнездил у тях. Той вървеше редом с безпокойството. И като към това се прибавеше и неизвестността, бедността, немотията, насилието, тогава идваха и страхове от несигурността и безизходицата. И всички те се превръщаха в едно състояние на духа, в едно единствено чувство: ужас!

Крит беше обхванат от ужас.

Често възникваха кавги помежду им. Тласкането към неизвестното бъдеще ги изваждаше от релси и изчерпваше търпението им.

Наближаваше зимата. Не беше време за лозята, градините и земеделските работи, селата бяха утихнали. Не беше време и да се остава в селата. Те се страхуваха от плячкосване. Започнаха да се събират.

За две-три седмици селата на Ханя, Кандия и Ретимнон се изсипаха по пътищата. Тесните пътеки, застланите с камъни или с пръст проходи почерняха от хора, катъри и вещи. Не пътуваха през нощта, опитваха да се скрият на подходящи места, ако на сутринта бяха все още живи, продължаваха да вървят, като се молеха вечерта да не им се случи нещо. Най-сетне за четири-пет дни стигаха до градовете. Тогава не знаеха къде да се скрият и къде да се подслонят, тези които бяха оживели по пътищата, умираха в градовете.

Навсякъде заприличваше на трагедията от 96-та. Наоколо се разхождаха полуголи и в повечето случаи гладни деца, бездомни жени, бедни мъже, болни хора. Всички бяха в окаяно състояние.

Вестта дойде в края на януари. Калионджузаде Азиз бей не ставаше с дни от масата си. Не спеше и следеше новините на Ройтерс, които стигаха до гръцките власти, грабваше всичко, което му попаднеше под ръка и с добрия си френски език веднага го превеждаше и го съобщаваше. Той пръв научи и за договора. “Ще прочета излязлото за нас решение от Лозана „, каза той и като се изкашля веднъж-дваж го прочете бавно, изречение по изречение:

„Ще бъде предприета задължителна размяна, считано от 1 май 1923 г., на турските поданици от гръцко-източноправославно вероизповедание, които живеят на турски земи и гръцките поданици от мюсюлманско вероизповедание, които живеят на гръцки земи.”

Прочете и останалото, но всеки запомни само първите думи, излезли от устата му, другото дори не го чуха. Като свърши да чете, настъпи тишина. Някои поглаждаха брадичките си, някои си играеха със зърната на броениците, над главите им се издигаше димът от тютюна. Започна мърморене. След това всеки започна да казва нещо. Абдала ритна два-три стола, които бяха пред него, но никой не му обърна внимание. Бяха изстреляни няколко изстрела, вдигна се врява. Шумът стихна, както беше започнал. Сега всеки мислеше едно и също и упорито повтаряше едни и същи думи:

„Къде ще отидем?”

Гласът на Ибрахим беше като вик на човек, в чието тяло е бил изстрелян куршум. Крещеше, но гласът засядаше някъде навътре в гърлото му; накъсваше се. Когато се обединяваха отделните части, се получаваше вик. След това заприличваше на стенание, извисяваше се и звучеше пронизително и остро.

Сякаш не бяха чули. Сякаш въпросът “къде” не беше излизал от нито една уста и не беше достигнал до нито едно ухо. Това беше сляпа, много черна тишина, тя подлудяваше не ушите им, а очите им. На всички лица очите се бяха превърнали в две черни кръгли, дръпнати, стеснени, оформени или неоформени петна, които се въртяха в кухините си и гледаха към морето, към морето, простиращо се пред Крит и Ханя и търсеха онова място, където щяха да отидат. Това място беше зад хоризонта, беше една загадка. И търсейки това място, обезумелите очи потъваха между вълните. Черните, кафявите, пъстрите, зелените, светлокестеняви, сиво-гълъбовите погледи потъваха в безумието на разочарованието.

 Трябваше някой да им помогне, да си отвори устата и да каже нещо, за да ги върне в предишното им състояние, когато все още умът им си беше на мястото си. Калионджузде бързо се окопити.

„Да бъдем спокойни”, започна да говори той. Така внимателно подбираше думите си, че говореше бавно. Като разбра, че говори без да знае, без да е сигурен, само с предположения, започна да говори по-бързо, за да не им изкара съвсем акъла. Като забърза, внимаваше да не каже нещо погрешно, беше целият облян в пот.

„Най-важното, което трябва да направим в настоящия момент, е да бъдем спокойни. В противен случай ще объркаме още повече нещата. Чухте, че това не се отнася само до нас, това решение се отнася за турците по всички места, с изключение на Западна Тракия. Няма да погубят толкова хора, я. Като му дойде времето, ще ни съобщят. Да изчакаме. Разбира се, че ще бъде трудно. Впрочем, ние колко трудности...”

Като каза това, почувства необходимостта да се изкашля. Като дръпна кърпичката си от устата, искаше да насочи разговора в друга посока, но го правеше малко неохотно. Не започна да говори, докато не сложи кърпичката в джоба си.