Галерия

1

Когато се върнеше, се чувстваше много уморен, насилваше се да разказва на Фатма това, което се беше случило. Разказа и за кавгата в комисията. Фатма не се изненада. Не каза, от какво точно не се беше изненадала, дали от това, че в джоба на човека от Съвета на старейшините бяха мушнали пари, или от това, че Ибрахим се беше нахвърлил върху тези двамата. Само каза: „И без това страдаме достатъчно. Поне да изпратят първо тези, които са на улиците, ние все пак сме в домовете си.”

„Така щяли да направят.”

След няколко дни Кадрийе ханъм и мъжът й научиха, че ще бъдат заселени в Самсун. Направиха два денка с много оскъдните си вещи и ги метнаха на гърбовете си. Когато тръгваше, Кадрийе не каза нито дума, само плачеше. Зави в кърпичката си пръст, която беше взела от гроба на дъщеря си и я притисна до гърдите си. Не махаше ръката си от гърдите. Обръщайки се, прегърна Фатма, а съпругът й гледаше Ибрахим с зачервените си очи. Не можеше да говори, защото гърлото му беше набъбнало като юмрук. Всички се задоволиха с взаимното сбогуване на жените. Или по-скоро с думите на Фатма, тъй като Кадрийе не каза нито дума.

Беше преди обяд, когато се разделиха. Ибрахим тръгна с тях. Голямото пристанище не побираше хората, товарното пристанище* приличаше на място на невъобразима суматоха. Тези, на които им липсваха документи, бяха връщани от комисиите, хората спореха помежду си, за да могат да разберат какво им казват. Мъжът беше съобщил своето имущество на Съвета на старейшините и то преди няколко дни. Съветът беше оценил имота. Картата му за самоличност беше наред. А сега искаха документ за ваксинации. Каква беше тази ваксинация, от къде пък изникна това. И Ибрахим не знаеше. Мъжът се сопна.

„Не сме болни.”

Човекът от комисията обясняваше на друг какъв е проблемът. Гръцкият му беше чист, но колкото и да беше чист, той пелтечейки произнасяше „т”, вместо произнасяния в някои думи от критяните звук „ч”. Нервите не му издържаха, когато се мъчеше да говори бавно, не се съсредоточаваше и приказваше каквото му падне. Като забележеше, че човекът срещу него не го разбира, беше принуден да обяснява отново и отново и това го подлудяваше. Като се притеснеше още малко, заставаше сякаш щеше да избухне като гюле от оръдие. Устните му бяха посинели, а носът му беше кърваво червен. Вената, точно в средата на челото му, беше набъбнала. Не викаше, а говореше на висок глас. Като свърши да говори, се обърна към Ибрахим и преди да отвори устата си, преглътна дълбоко.

„Тази ваксина не е за това, че сте болни, а за да ви предпази от болестта. Да бяхте малко по-разбрани.”

Ибрахим не отговори. Човекът посочи с главата си палатките.

„Да се ваксинират и да дойдат. Да ни донесат здравното удостоверение, ще го подпечатаме.

Ибрахим пак мълчеше. Обърна се и без да погледне Кадрийе и съпруга й, им посочи с пръст: „от тази страна”. Разбута тълпата и мина отпред.