Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Моят Крит" на Саба Алтънсай

17 Ноември 2015 / 13:11:58  GRReporter
10491 прочитания

В ушите му свистяха топовни гърмежи, хората тревожно се хвърляха насам-натам. Избухващите гюлета изравяха пръст и камъни, хвърчаха части от човешки тела сред облаци прах. След тях настъпваше тишина. Рагъп бей, облякъл дълга, кожена престилка, която приличаше на касапска престилка, беше облят с кръв от коленете надолу. Там, където стъпеше кървавият му крак, оставаха следи. Сложил очилата си, наведен над масата. С голи и кървавочервени ръце. Цял набор от инструменти потъват в тялото на някой полумъртъв човек, след доста време вдигайки ръката му, той я зашива сякаш прави тегел. Раненият не помръдва. Ако не беше умрял до сега, след малко щеше да умре.Кой знае колко много като него тръгваха по пътя към смъртта. Кой беше този млад човек? Ако погледнеш по-внимателно, сякаш ще можеш да познаеш ранения, не беше непознат, дори малко напомняше на Чакали.

Усети се, че стои наведен над писмото на Рагъп бей. Подскочи. Изтри очите си и заглади косите си назад.Челото му се беше изпотило. Отдавна бяха минали летните горещини, които едва оставяха живи хората на Крит, но той все още се потеше.

Смени ризата си. Среса косите и мустаците си. Сгъна внимателно писмото и го сложи в джоба на елека си. Каза на Фатма: „Отивам при Калионджузаде” и излезе.

Хюсеин Азиз бей много се зарадва, като го видя. Веднага му предложи кафе. Каза, че щял да му даде ново съобщение, което да преписва. Ибрахим обеща да предаде след два дни сто копия от написаното.

Калионджузаде отвори дума за Рагъп бей. Тогава Ибрахим извади писмото от джоба на елека си и започна да чете на висок глас.

Азиз бей смръщи вежди. Като поглаждаше побелялата си брада, каза:

„Поне получихме вести от него. Вярно, че са минали два месеца, откакто е писал писмото.” Замълча. Погледна Ибрахим. Продължи:

„Ние все още теглим от това, че предадохме тази страна на заверата „Единение и Прогрес”.

Ибрахим поклати глава. Взе торбичката с тютюн в ръката си, но я остави. Облегна се назад. И сякаш говореше на себе си:

„Това отдавна свърши, Азиз бей. Това е друго.”

Изведнъж изправи тялото си.

„Ако имате предвид Крит и това не става. Тези от Единението никога не са се интересували от нас. Никой не се интересуваше от нас, никой. За Бога, да не би и Абдулхамид да беше член на Единението?”

Тъжно се усмихна. Сви тютюна и го подаде.

„Всъщност, да погледнем какво става днес. Воюваме. Необходими са пари. Ако съберем известно количество от Дружеството? Колкото и да намерим, все е кяр, ще бъде от полза. Ако, всъщност считате че е уместно, да напишем това в съобщението. Да поискаме пари за Анадола.”

Азиз бей не отговори, мислеше.

„Как ще ги изпратим и на кого?”

„Ще намерим как. Има много, които заминават за Анадола, те ще ги занесат на Рагъп бей. А той знае по какъв начин да бъдат изпратени в Анкара, дори и да не знае, ще намери как.”

Азиз бей помисли още малко. Отново внимателно преценяваше нещата. Опитваше се да открие това, за което никой не се сещаше, насилваше мозъка си, за да разбере какви мерки трябва да се предприемат и как да елиминира предварително рисковете.Беше задържал дъха си в гърдите и изведнъж го изпусна.

„Няма друг начин. На ум ми идват само лоши неща и не мога да намеря по-доброто решение.”

Стана, погледна през прозореца, дръпна пердето, дойде и седна.

„Да се съберем тук долу. На друго място ще привлечем вниманието.Утре, след обедната молитва, става ли?”

„Става”.

Отново прегледаха тези, на които трябваше да съобщят. Ибрахим изпи още едно кафе. Оставяйки чашата, каза: „Аз да ставам, преди да е настъпила вечерта.”

Азиз бей го предупреди няколко пъти да бъде внимателен, изпрати го.

Слънцето се беше скрило, цветовете бяха потъмнели, улиците се бяха изпразнили. Ядоса се, че не тръгна по-рано и че прояви непредпазливост. Забърза. Докато вървеше, се ослушваше за стъпки зад него. Слава Богу, разстоянието беше малко. Завиеше ли зад ъгъла и можеше да се счита, че е стигнал до улица „Борсуна”. Като зави, изведнъж се спря. Малко по-надолу, на земята имаше нещо свито на топка. Не можеше да го различи, но някой лежеше там. Не мърдаше. Беше облечен с нещо черно. Или се беше завил с покривало в тъмен цвят, беше превит на две.

В началото на улицата, на мястото, от където беше минал преди малко, се чуха гласове. Бяха няколко души. Викаха и се смееха. Наостри уши. Говореха на гръцки, но не приличаше на критския гръцки. За да разбере какво говорят, трябваше да ги чуе от по-близо, но това не беше възможно. Веднага се скри във входа на една врата. Не отделяше очи от черния силует, който лежеше по-нагоре. Сърцето му биеше силно, чувстваше, че се задушава. Изчака така. Стори му се, че гласовете стихнаха. Изглежда, тичайки се бяха отдалечили. Изчака още малко. Като се убеди, че няма никой, излезе от мястото, където се беше скрил. Тръгна право към онова нещо.

На земята лежеше някой, увит в парцали. Беше хванал корема си с две ръце и лежеше по очи. Клекна край него. Хвана го за раменете и го обърна, лицето му се показа. Като го видя, Ибрахим простена:

“Чакали!”

Беше Чакали. Куршумът, влязъл през тила му, беше излязъл, разкъсвайки гърлото му. Беше с отворени очи. Щом като Ибрахим го разтърси, главата му увисна назад и се залюля. Беше още топъл. От устата му течеше кръв, която се стичаше край раздробената му челюст и капеше на земята.

Ибрахим крещеше, но незнайно защо не чуваше гласа си. Изведнъж изпусна Чакали. Мъртвото тяло падна от ръката му, издавайки силен звук.

Категории: Откъс роман Моят КритСаба Алтънсай
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus