Галерия

1

Огледа се наоколо. Нямаше никой. Изтича до къщата на Тракис, която беше малко по-надолу. Заудря с юмруци по вратата. Дори я риташе. Изтича и се върна при Чакали. Втренчи поглед в парченцата кости, пръснати от дясно и от ляво. Затисна устата си, за да не повърне. Преглътна няколко пъти. Когато падна на колене, Тракис се появи край него с лампа в ръка. Като видя умрелия, се завъртя два пъти на място, повтаряйки: „Тюх Чакали, тюх Чакали!”, след което клекна край Ибрахим.

Вратите се открехваха, подаваха се глави на хора. След малко там се бяха събрали всички мъже от квартала. Някои плачеха, някои псуваха, някои повдигаха главата му, като си мислеха, че може би не е умрял, някои гледаха, други не можеха да гледат, имаше и такива, които носеха вода, като се мъчеха да измият лицето му. Мъжете хващаха за ръцете жените и децата си и ги блъскаха, като ги гълчаха с думите: “не идвайте”.

Някой предложи да занесат убития в джамията. Тракис изтича вкъщи. Върна се с две големи одеала. Завиха мъртвеца. Четири души хванаха от четирите краища. Пренесоха го в джамията “Ага”.

Имамът отвори помещението за ритуално измиване на труповете. Наблюдаваше с искрящи очи как поставиха мъртвеца да легне и докато затваряше очите на Чакали непрекъснато повтаряше „И това ли направиха!”. Покри го с бял чаршаф и се огледа наоколо.

„Кой ще остане при него?”

Предложиха да останат както хора от най-възрастните, така и от най-младите. Един от тях на име Вели ага извади ножа си и го постави на корема на Чакали.

Докато преди малко на улицата всеки казваше нещо и се чувстваше близък с другите, сега те действаха безмълвно. Дори не помръдваха. Не говореха помежду си, не шепнеха. Ако се кажеше нещо, веднага се изпълняваше като по дадена заповед. Лицата бяха объркани и подпухнали.

Очите гледаха бялото покривало, главите не гледаха в друга посока, освен към това място. Не помръдваха от местата си. Всички бяха замрели, сякаш бяха мъртви тела, замръзнали изправени. Между тях само имамът се движеше и с треперещи ръце отново и отново поглаждаше бялата си брада.

„Да взема Корана”, каза той, “тези, които ще остават, да останат. Утре по обяд ще го погребем.”

Застана с ръка върху брадата. Мислеше.

„Ще го погребем в двора на джамията. Той си няма никого.”

Отдръпна ръцете си от брадичката и ги сключи върху корема си.

Излязоха. Не се поглеждаха един друг, не вдигаха очи от земята. Разделиха се, без да се сбогуват. Всеки свърна към своята улица. Не говореха, не продумваха нито дума дори.

Когато Ибрахим се върна, завари Фатма заспала в задната стая. Беше се уморила да чака и беше заспала, опряла глава на креслото.Чу лекото шумолене на Ибрахим и се събуди. Още не отворила очи, първите й думи бяха: „Какво са искали от този нещастник?” Ибрахим не отговори.

На другия ден тези думи бяха в устата на цяла Ханя. Християни и мюсюлмани, всеки това говореше, тези които не бяха чули, в момента, когато научаваха, веднага казваха същите думи. На някои, които разказваха за това, очите им се пълнеха със сълзи.

Ибрахим не остана вкъщи. Отиде в дюкяна. Странно, но се чувстваше сигурен, както той, така и всеки друг. Сякаш всеки, който можеше да умре заедно с Чакали, беше умрял, сякаш се беше случило най-далечното и невъзможно нещо и не бяха останали други, които да умират.

Той мислеше за злото. Какво беше то, какво представляваше? Тези, които протягаха на Чакали през прозорците филии препечен хляб, натопени в зехтин, които пълнеха теккето с чисто бельо и връхни дрехи, за да го облечат, които поглаждаха гърба му по време на сватбите и тези, които му отстъпваха място, за да легне при Абдала и тези, които бяха изстреляли куршум в тила му, не бяха ли от едно и също тесто, не бяха ли от човешко тесто? Какво беше това морално тесто, че направените от него, можеха да обичат по този начин и да мразят така? Подаваха с ръката си хляб на Чакали, а след това го бяха убили, само защото беше Чакали? На кого Чакали беше застанал на пътя във вечерния сумрак, защо след като всеки път вратите се отваряха, за да му подадат паничка с чорба, сега бяха насочили оръжие към тила му и кой беше направил това?”

Не беше ли това престъпление? И ако беше така, каква беше разликата от това, което ставаше години наред? Християните убиваха мюсюлманите, войниците на Османската империя нападаха планините и посичаха всичко, което срещнеха по пътя, и козите дори. В Кадана всичко беше потънало в кръв, Пичирико беше потърсил сметка за тази пролята кръв. След това излизайки от джамията, всеки пое своя пай за тази кръв. Бяха минали години, през които събитията следваха едно след друго и ставаха все повече и повече. Християните считаха, че пролятата кръв е за свободен Крит, а мюсюлманите я определяха като бунт и въстание. Както и да се наричаше, не беше ли това престъпление? Защо тъкмо сега тази дума му дойде на ум за Чакали? Затова, че не можеше да има някаква причина за убийството на този странник ли? Тези, които бяха погубили Чакали, бяха ли сред тези познати хора, в тази страна, където хората знаеха как да бъдат добри съседи, на тези улици, които успяваха да запазят живота си, въпреки неприятните неща, давейки се в кръвта на всеки един от тях, които нямаха търпение да останат само добри или само лоши, когато често се сменяха ролите? Не стига, че не се понасяха един други, християните мюсюлманите, а мюсюлманите християните, по-късно пък гърците турците и турците гърците, ами сега трябваше да търпят хора, които гледаха на всички като на чужди, като на врагове ли?