Или пък през всичките тези години бяха свикнали да се убиват един друг и сега се чувстваше объркан, защото не можеше да намери причина за убийството на Чакали ли? Какво беше необичайното при Чакали? Това, че бяха повярвали, че на Чакали, който не беше сторил зло на никого, никой не можеше да му навреди ли? Като помислеше за това, един вътрешен глас му казваше: „Не е възможно”, “не може това да го е извършил човек от Крит”. Всъщност, всеки това казваше.
До започване на обедната молитва, всеки на чаршията беше обхванат от тази мисъл. Събираха се на групи от по двама-трима пред дюкяните и от уста на уста се чуваха думите: “тези, които са избягали от фронта и дошли тук...”.Съвсем ясно се виждаше, че на лицата на мюсюлманите и на християните, особено на лицето на Тракис, беше изписано чувството на срам, неудобство и много съжаление. Всеки страдаше за смъртта на Чакали.
Малко преди да започне молитвата, в двора на джамията се събраха много хора. Дворът беше малък, не ги побра, затова изпълниха и тесните улички. Християните не влизаха в джамията, идваха до оградата на двора и там чакаха. Тракис и Капетанакис бяха най-отпред. Капетанакис се беше опрял на оградата и наблюдаваше хората в двора с тъжен поглед. Лицето му беше като на човек, който е плакал преди пет минути и сега е млъкнал. Тракис подсмърчаше и бършеше очите и изпотеното си лице с много голяма кърпа, която извади от джоба си. Зад тях имаше и други. Те се бяха наредели от двете страни на улицата,отвън пред вратите на джамията. Мъчеха се да поздравяват всеки, познат или непознат, който минаваше край тях и ако не получеха отговор, се огорчаваха.
В навалицата настъпи оживление. Кемането на Чакали обикаляше от ръка на ръка, някой го сложи в краката на трупа. Отдръпна се. Кемането, което с докосването на пръстите на Чакали, оживяваше на сватбите, радваше се, плачеше, сърдеше се, страдаше, сега седеше самотно там. Сякаш самотата във въздуха можеше да бъде докосната с ръка.
Погребаха мъртвеца в двора. Оставиха кемането край главата му. Нямаше струни, кой знае кога се бяха разкъсали.
Готвеха се да се разпръснат. Някои тръгнаха към чешмите, за да измият ръцете си. Младо момче разблъска всички и клекна на една от дъските за ритуалното измиване преди молитва, която стоеше пред чучурите на чешмата. Все още не беше навършило пълнолетие. Мустаците му стояха като черно петно върху лицето. Имаше лек мъх по бузите. Беше хубавец. Не правеше несигурни движения като своите връстници, нямаше странното изражение като на момчетата на тази възраст. Знаеше къде да сложи ръцете си и очите му гледаха решително.
Напълни гърдите си с въздух. Прочисти гърлото си. И без много да си отваря устата, започна да мърмори нещо през устните си. Гласът му, който отначало беше слаб, след това стана силен. Момчето пееше песен. Всички замръзнаха.
Гласът се стелеше на вълни от двора на джамията “Ага” към Ханя. От време на време достигаше като осезаема болка до ушите на тези, които седяха надалеч и после отново се загубваше. Звучеше провлачено, после изтъняваше, прекъсваше, стихваше, след това отново се извисяваше, звучеше като вопъл, като болка, като мъка.
„Не мога да намеря другаде място аз, между два свята,
Моят гроб само ми остана, защото в родината е моето място,
Моят гроб само ми остана...”
Беше пети октомври хиляда деветстотин двадесет и първа година, времето малко след обедната молитва, когато мъжете бяха погребали Чакали, жените се готвеха да полеят вода с босилек на ръцете на завърналите се от погребението, сърдитият дух на Чакали все още беше там, когато се чуваше от джамията пеенето на мюзеина по обедно време, точно по това време Ханя, цяла Ханя чу този глас и замръзна на място. Единственото помръдващо нещо бяха сълзите, които никой, бил той християнин или мюсюлманин, не можеше да сдържи.
--------------------------------------
IX
„Скъпи мой,
Независимо, че лично съм свидетел, дори аз не мога да повярвам на това, което се случи. Вече хвърлихме от гърба си, като мръсна риза, срама от обсадата. Сега сме пълни победители и сме свободни. Истанбул ни гледа от черната и безсмислена празнота, като скелет със запълнени с пръст очни кухини, или ние така го виждаме.
Искам да ви кажа нещо много важно: Силно се желае всички наши братя да се съберат в Анадола, в рамките на националните граници. Очевидно е, че и гърците в Анадола, ще бъдат принудени да заминат оттам. Всъщност големи гръцки групи напуснаха селата и започнаха да се струпват в крайбрежните градове. Имигрират в Гърция. Ситуацията отива към идеята за размяна на населението. Вероятно в Лозана ще се обсъжда този въпрос. Дори, без съмнение, ще стане така.
Изхождайки от мисълта, че всички ние имаме правото да живеем в нашата свободна страна, искам да вярвам, че ще бъдете щастливи да дойдете в Анадола. Впрочем това, в същото време, означава да се разделите с вашата родина и мога да си представя колко много ще бъдат огорчени вашите сърца.
Колко жалко! След страданията, които заедно преживяхме, вече се счита едва ли не за невъзможно да живеем заедно.Тази мисъл ме кара да се срамувам, скъпи мой. Не мога да приема, че идеята да се живее заедно и в мир, противоречи на идеята за независимост. Затова дълбоко се срамувам; този срам няма да ме изостави до края на живота ми.
Моят скромен съвет към вас е следният: След като излезе заповедта за размяната, нашите имоти и имущество няма да струват нищо, затова, по възможност, още от сега ги продайте. Ще ви изпратя пълномощно. Особено ви моля да продадете и моите имоти. Знам, че ще ви създам голямо затруднение.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
