Изведнъж млъкна, настъпи тревожна тишина. Не помръдваха, само се гледаха. Ибрахим се размърда. “Чакай малко”, каза той. Докторът щеше да каже нещо, но в този момент Ибрахим изчезна.
Вратата на една стая на горния етаж изскърца и после всичко утихна. Отвори се друга врата и след това се затвори. Беше ясно, че някой ходи в стаята, чуваше се скърцането на дъските. След това настъпи тишина. Ибрахим изведнъж се появи в мрака.
„Вземи. Ще трябват пари. И за тях, и за теб. Малко са, ще се съберат в джоба ти. В Италия ще ги обмениш.”
Кръглите очи на доктора първо се напълниха със сълзи, а след това сълзите една по една започнаха да се стичат по бузите и се загубваха между мустаците му. Рагъп бей не се мъчеше да ги скрие, не се притесняваше. Продължи да говори, независимо че гласът му трепереше:
„Поверявам жена си на теб.”
Ибрахим се наведе леко и постави дясната си ръка на гърдите. Докторът се усмихна. Огледа се на ляво и на дясно. Постави ръката си на дръжката на вратата.
„Прости ми, Ибрахиме.”
Ибрахим разтвори ръце и го прегърна. Дребничкият човек се загуби в гърдите му. Притисна го. И както го притисна, така бързо го пусна.
„Простено да ти е”, каза той. “Дано Аллах да ви дари с успех, всички вас.”
Рагъп бей завъртя дръжката. Вратата веднага се отвори. Излезе. Като вдигна яката на сакото си, прошепна: „Ще пиша”. Изчезна преди гласа си. Сякаш се стопи в шумоленето на дъжда.
Ибрахим гледаше след него, сякаш беше загубил своя брат-близнак. Ръцете и крилата му бяха пречупени. Дори не можеше да си поеме дъх, докато седеше така пред отворената врата и капките дъжд влизаха вътре. Като че ли чу шум от стъпки, веднага затвори вратата. Дръпна се зад остъкленото крило на вратата. Опита се да погледне на улицата зад пердето на една от стаите. Нямаше никой. Ослуша се. Не идваше никакъв шум. Изчака доста време, но пак не чу нищо. „Върви си със здраве”, каза той на себе си.
Не разбра дали това беше звукът от неговия глас, или шум, който идваше от улицата. Разтревожи се. Без да приближава лицето си до прозореца, отново се ослуша. Беше се излъгал. Нямаше нищо, нито пращене, нито звук от оръжие, нито шум от стъпки. Съвзе се. Безшумно се изкачи на горния етаж и влезе в спалнята. Фатма беше опряла гърба си на възглавницата и кърмеше Али. Беше се изплашил, лицето й беше станало пепеливо.
„Кой беше?”
„Докторът.”
Фатма го погледна, когато зададе въпроса.
„Заминава. В Анадола. Трябва да се пази в тайна...”
Фатма се раздвижи, без да дръпне детето от гърдата си, изправи се в кревата.
„Имаше камъни.”
„Дадох му ги”, каза Ибрахим.
Фатма отпусна раменете си на възглавницата. Наведе се над Али. Наблюдаваше тънките устни, които сучеха от гърдата й и розово-бялото му личице. След това бързо обърна главата си към Ибрахим. Сякаш изведнъж се беше сетила за нещо.
„Ти как си?”
„Добре съм.”
„Азизе добре ли е?”
„Добре е.”, каза Ибрахим.
Излегна се в леглото, без да се съблече. Като отпусна тялото си, въздъхна. Скръсти ръце зад главата си. Остана с поглед, забит в тавана. С едната си ръка Фатма хвана китката на Ибрахим.
„Спи вече.”, каза тя, “заспи, за да се успокоиш.”
Първото писмо дойде след месеци, в началото на октомври.
“Скъпи братко,
Пристигнах благополучно в Анкара. Изпратиха ме на фронта в Афион. Слава Богу, добре съм.
Само безгранично страдание ме изяжда отвътре. Докато бях там, въпреки че бяхме в истинска война, разбирах всичко много по-лесно. Казвах си, критските християни все пак водят един вид борба за независимост. Зъбците на колелото на тази борба, която те водят срещу Османската държава, съвсем естествено, че ще закачат и нас мюсюлманите и това колело ще се върти и с нашата кръв. Така и беше. Погледнато от този ъгъл изглежда, че за тяхната независимост проляхме кръв, както те, така и ние.
Сега ние воюваме за нашата независимост. Не сме ли прави? Опазил Бог.
Но, точно в този пункт се чувствам объркан. Ако ние сега имаме право да воюваме за собствената си независимост, несправедливо ли беше критските християни да воюват срещу Османската държава за своята?
При това положение, как ще обясним насилието, на което бяхме подложени години наред? Нямаше ли друга съдба от смъртта за тези, които са останали по средата.
Братко мой, пиша това писмо с прекъсвания. Впрочем, често се налага да се отделям от мястото, където се намирам, за да посрещам ранени, за да дарявам живот на нещастници, стенещи в лапите на смъртта, да зашивам откъснати ръце и крака.
Аллах да не дава война на нито един народ. Но колко странно, че ние турците, тези, които живеят там и тук, се превръщаме в нация именно чрез тази война.
Колко тежка е цената на това да бъдеш свободен народ? Кой друг, освен нас, може да разбере това?
Прегръщам ви с голяма тъга, която изпитвам към вас, скъпи братко.”
Вашият брат,
Доктор Рагъп
6 август 1921 г.
Прочете писмото няколко пъти. Притисна го до гърдите си. “Слава Богу”, каза той, “Слава Богу, стигнал е.”
Погледна написаното от Рагъп бей. Имаше чист, равен почерк. Дори беше малко украсен. Опашките на „кътата” бяха изтеглени нагоре, а „мътата” бяха красиви и елегантно закръглени. Беше написал писмото на гръцки език с арабски букви. Зарея поглед в писмото и се унесе.