Галерия

1

Може би той можеше да запази представата си за Джемиле, само ако Азизе не беше пораснала. Щом като тя порасна, Джемиле се изтриваше от спомените му, съществуването на Азизе убиваше всеки спомен на Ибрахим. Азизе нямаше представа от изминалите години. След като набързо беше прегледал, едва до половината, написаната страница на един споменик, случайно попаднал в ръцете му, беше прехвърлил друга страница и там той пишеше със своя почерк собствения си живот. Смесваше образа на Джемиле с този на Фатма. На всичкото отгоре беше права да настоява, както беше казала, ако не е обидена на Фатма, да иска да има свой дом.

Нервираше се, че дъщеря му беше права, изпитваше ненавист към сина на Мангаракис, не можеше да понесе това, че Фатма воля-неволю се намесваше в тази история като погалваше душата му, за да облекчи болката за Джемиле, трудно се удържаше, да не си го изкара на Азизе и да извърши нещо несправедливо. Точно това беше проблемът.

Направи това, което не беше правил толкова години: заговори за Джемиле, дори направи нещо повече: заговори за себе си.

„Докато човек е млад, дъще, не познава самотата и тъй като не я познава, не се страхува от нея. Това чувство дойде, когато загубих майка ти, страхувах се някой друг да не си отиде така неочаквано. Умря papu, умря баба ти. Защо да крия това, което е известно на Аллах, при смъртта на никой от тях не почувствах, че съм осиротял, така както стана при майка ти. Благодарях на Бога, че тебе те има, не мога да скрия, че имаше и моменти, когато съм се оплаквал от теб. Но винаги съм те обичал, не знам дали ми прощаваш. Всъщност, сега бих искал майка ти да е до мен. Ако попиташ защо, ще ти кажа, че човек получава рожбата си от Аллах и когато трябва да я предаде в други ръце, сякаш я откъсва от душата си. Ако майката ти беше жива, щяхме да бъдем двама. А сега съм само аз.”

Докато слушаше, лицето на Азизе беше побеляло като хартия. Тези сини очи бяха мокри като чакълени камъчета, паднали в морето и блестяха. Устата й неволно се отваряше и затваряше, устните й бяха увиснали. Пълнеше пръстите си с дългите си къдрици, разпръсваше ги и отново ги пълнеше.

Каза с тих глас: „А Фатма?”

Ибрахим продължи със същата бързина:

„Ако Аллах ни е дал, на мен и на теб, един единствен шанс, то той се нарича Фатма, дъще. Ако не беше тя и двамата щяхме да свършим. Тя се държеше по-различно към теб, тъй като и ти беше сираче като нея. Нервна е, но не е както тя твърди, бързо й минава. Обича ме. Но на мен ми се струва, че ако съдбата ми е отредила Фатма, то това е било не за да ме обича, а за да бъде до мен, докато съм жив.”

Азизе не я свърташе на едно място, започна да обикаля вътре в стаята. Толкова много думи, толкова много приказки звучаха в главата й, че се мъчеше да събере мислите си и да осъзнае всичко това, а после те отново се разпръсваха. Беше забравила своите мисли, те бяха изхвърчали от главата й, бяха се объркали с мислите на баща й. Щом си спомни началото на разговора, здраво се хвана за него, за да не забрави мисълта си:

„Ако е рекъл Господ, татко, искам Мустафа хем да ме обича, хем да остане с мен.”

Ибрахим не помръдна. Ако помръднеше само една част от себе си и ако се опиташе да се изправи, да вдигне ръка, дори да помръдне с вежди, мислеше, че щеше да се строполи и да не може повече да се изправи на крака. Не му достигаше въздух в гърлото. Като преглътна няколко пъти, се успокои.

„Казваш, че ти е на сърце. А той обича ли те? Любовта преминава, хубаво мое дете. Ти изпита ли неговата любов?”

Азизе седна на мястото, от което беше станала. Наведе главата си напред. Докато си играеше с полите на антарията си, прошепна сякаш се молеше:

„Не ми причинявай страдание, татко.”

Ибрахим за малко да се разплаче. Дожаля му. Защо измъчваше така това дете? Вътрешно си каза: “Върши ги, каквито ще ги вършиш, Ибрахиме, ако ще разкъсваш някого, разкъсай себе си, остави момичето на мира.”

Изправяйки се, разтвори дланите си. “Добре, чедо”, каза той „познавам ги, добри хора са. Щом ти е на сърце, не мога да кажа “не”, защо да кажа?”

Главата на Азизе се беше свила между раменете й, като я отпусна се успокои.

„Няма нужда от сватба, татко.”, каза тя, “Няма да е добре в тези времена.”

„Няма”, каза Ибрахим. “Кажи да дойдат да те искат.”

Бавно се изкачи горе. Влезе в стаята. Фатма беше заспала, едната й ръка беше провесена над люлката на Али. И детето беше заспало. Внимателно седна на края на леглото, наблюдаваше ги. Бог знае колко време остана така.

Отдавна беше минало полунощ. Чу се шум на външната врата. Някой лекичко чукаше с металното чукче на вратата. Като се заслуша внимателно, чу две почуквания едно след друго. Излезе, без да събуди Фатма. Взе лампата от коридора и слезе на пръсти. Щом разбра, че е Ибрахим, дошлият се приближи до прозорчето и прошепна:”Отвори, аз съм.”

По гласа беше познал доктора, отвори. Рагъп бей влезе вътре заедно със студа на пролетната вечер. На раменете му имаше капки дъжд. Беше много притеснен. Стоеше прав, като пъхаше и изваждаше ръцете си от джобовете на сакото. Очите му бяха широко отворени и шареха наоколо.

Ибрахим прецени, че не беше подходящо да го покани да влезе, след като беше дошъл по този начин. Не можеше да каже и “Дано да е за добро”, очевидно не беше за добро. Веднага духна лампата в ръката си, всичко потъна в мрак.

Рагъп бей заговори бързо, като гълташе половината от думите:

„Отивам, Ибрахиме. В Анадола. През Италия. Ако остана жив, ще ме потърсят в Ескишехир. Оттам в Анкара. В Меджлиса...”

Колкото повече гласът му се давеше в гърлото, толкова повече очите му се разширяваха. Преглъщайки, продължи:

„Вече не можем да бъдем полезни в парламента. А там имат нужда от лекар... може би в Анкара, може би на фронта. Вече където съм нужен...”