Галерия

1

Генчо веднага ме фиксира със свалячески поглед.

-          О, това ли е новата колежка?

Подадох си ръката. Той я стисна като в менгеме. Подразних се, но отговорих любезно:

-          Аз съм. Приятно ми е.

-          А аз съм Генчо Македонеца. Хайде, добре дошла в екипа!

Докато мъжете останаха да изпушат по цигара, Стефи заяви, че му е скучно с „големите” и се върна в колата. Мирела предложи да се снимаме на границата. Започнахме да се оглеждаме къде точно да застанем. Отляво, върху рамката над КПП-то помпозно се открояваше надписът „Република България”. Отдясно пък се жълтееше сградата на гръцкия пост, с някаква модернистична бяла статуя на преден план, над която се четеше все още непонятната тогава за мен дума „Αστυνομία”[1]. Иначе, наоколо нищо особено – пътят, тротоарите, телените огради, зад тях - попрегоряла трева, тук-там борчета по планинските склонове и някакъв скъсан найлон до едната мантинела.

-          Ето тук! – посочи Мирела.

Подредихме се за снимката с гръб към българската сграда, така че да се вижда над главите ни надписът. Запечатахме момента. Снима ни Генчо, който се стара много преди да нагласи кадъра. Имаше малко мутренски вид, носеше сиво спортно горнище, панталонът му беше също спортен, на сиви и черни квадратчета. Не знам какво толкова беше харесала у него Мирела. Мартин го покани в нашата кола и вече не се разделихме с неговата компания. По пътя по-нататък ни разказа надълго и нашироко идеите си за промотиране на дейността на фирмата. Двамата с Мартин се надпреварваха кой да говори по-бързо. Оказа се, че знае и някакъв гръцки и започна да ни превежда крайпътните надписи. Първата табела, която подминахме, ни пожелаваше „Приятен път!”, втората обясняваше колко километра остават до гр. Ксанти и т.н., и т.н.

Вече повече от половин час пътувахме на гръцка територия. Откакто на дисплея на джиесема се изписа „GR Cosmote” вместо „BG Globul”, подминахме градчето Като Неврокопи (Долен Неврокоп) и още две-три по-малки селища. Чувството да пътуваш в тази част на Гърция беше странно, смесено. Вероятно, заради познатият заоблени релеф на Южните Родопи. Хем се намирахме в друга държава, хем сякаш не бяхме пресичали никаква гранична линия. По-късно щях да разбера, че по принцип из целите Балкани всичко и всички доста си приличаха. Е, вярно, тези спретнати и прясно измазани в бяло стени у нас ги нямаше, рядкост бяха селските дворове с райграс, без следа от типичното лично земеделско стопанство. Гръцките къщи - поне тези покрай пътищата -  изглеждаха някак „по европейски”, може би, защото бяха старателно обновени и внимателно засенчени с плътни завеси и щори.

Мартин май обърка пътя. Трябваше отдавна да сме стигнали до първия строителен парцел от нашия списък. Двамата с Генчо обаче, не успяха да се ориентират. След като обикаляхме още около петнадесетина минути и не го намерихме, решихме да се откажем. Генчо явно не ставаше за навигатор. Марто не му се скара, беше в добро настроение и понеже мина няколко пъти покрай една и съща повтаряща се табела, показваща пътя към пещерата Алистрати, предложи да ни заведе да я видим. Така и така този ден явно оставаше загубен.

Наближаваше 15.00 часа, когато колите спряха на паркинга до пещерата. Цялото пространство беше оформено като парк, с подредени плочки, декоративни дървета, магазинче за сувенири и просторно кафене с дървен навес. Имаше и грамаден фонтан във формата на сталагмит, който кой знае защо не работеше.

Въпреки следобедния пек, в пещерата се оказа хладно. Екскурзоводът, като разбра, че сме българи, започна да обяснява на някаква смесица от гръцки, сръбски и английски, че в Алистрати температурата оставала постоянна, около 20 градуса, дори през зимата. Именно това създавало прилични условия за съществуване на прилепи и други разни пещерни обитатели. Каза, че в далечното минало тук са живели и първобитни хора. В залите, които в момента още не бяха отворени за посетители, били открити много следи.

Слушах го и се чудех какво ли е било да живееш в тоя полумрак сред странните звуци и тъмните сенки, които се спотайваха във вдлъбнатите процепи по стените. Всъщност, чувството не беше много по-различно от това в пещерата Леденика до гр. Враца, където ме заведоха като малка, на връщане от сватбата на една братовчедка. Още си спомнях онова особено усещане за влажен студ, ехтяща тишина и самотност.

-          Аа-ау! – отекна внезапен вик.

Какво... Какво стана? След нас имаше и други туристи, които също взеха да се обръщат стреснати. На известно разстояние по-назад стоеше Мирела, държеше се за главата, мръщеше се, стискаше очи, а до нея Генчо й говореше нещо.

-          Йе ли све у реду?[2] – Подвикна загрижено екскурзоводът – изненадващо, на познат западнобалкански говор.

-          Не, бе, шефе, споко! – махна му Генчо. – Реши, че на главата й е кацнал прилеп, а то отгоре нещо капе...

Лицата на всички се развеселиха, усмивка се появи и под дългия остър нос на екскурозовода.

-          Сега че да ви покажем откуде капе.[3]

Той натисна някакво копче. За секунда целият покрив със стената под него блеснаха във вълшебна ярка светлина. Погледите ни с възхищение се насочиха нагоре към огромния скален свод, от който като полюлеи висяха различни по форма сталактити. По стената насреща пък сякаш течеше водопад от вкаменена вода, застинала в причудливи висулки, сводове и колони като гравиран барелеф в древноиндийски храм.