Галерия

1

-          Ово датира од 2 000 000 години про Кристи[4]... Све су уникални за ова пещера. Прилепи стварно има, но они се плашат од шумови и люди.  А следи од них – овде, и овде, тако и овде...[5]

Той направи кръгообразно движение с ръка.

-          Къде са следите? – обади се нашият Стефи.

Екскурзоводът завъртя очи, наведе се и отговори:

-     Там, горе, овде... Видиш ли? Ово йе гуано, од прилеп.[6]

            Детето явно не разбра съвсем какво точно му каза и затова се наложи Сандра да му дообясни настрана.

            Стигнахме до края на достъпната част на пещерата и тръгнахме обратно към изхода. На едно място екскурзоводът пак се спря. Искал да ни покаже нещо много интересно, което не успяхме да видим в началото, защото първият път прожекторът тук не светна.

-   Сега че да му направиме магия! – обърна се той и подхвана Стефи. – Како се зовеш?[7]

-   Стефан.

      -   Добро, Стефане, ела овде, кажи «светло»!

Детето отиде, пипна някаква пластмасова кутия, фотоклетката най-после се задейства и прожекторът огря нагоре в променлива бяло-жълта светлина неповторимо скално образувание. Приличаше на вкаменен корал, който висеше ниско над оградената пътека. Беше кремав и шуплест, сякаш от дребни захарни кристалчета, заплетени в чудновата дантелена плетеница със стърчащи кръстато фини връхчета и бодлички. Всички дълго го разглеждахме.

Когато излязохме от Алистрати, късното следобедно слънце напичаше ярко почти от хоризонта. Беше точно време за кафе, а дървеният навес на заведението отсреща предлагаше удобство и прохладна сянка.

Потърсих с поглед Мирела и отново я видях с Генчо. Двамата си приказваха нещо много задушевно. Той май се опитваше да я успокои за реакцията й в пещерата. Като ме видя, Мира, разстроена, направо ми се хвърли на врата.

-          Мила! Станах за смях! Какво ли са си помислили  за мене хората?! Ужасно!

Сега трябваше и аз да я утешавам.

-          Е, голяма работа! Не го вземай толкова навътре! Изплашила си се, какво! И на мен ми е потискащо да влизам в пещери.

-          Бе, малко като кифленце измрънка, ама нейсе! – подметна Генчо. Искаше да я развесели, но недодялан си беше, не можа да подбере точните думи и ефектът стана по-скоро обратен...

Отидохме в кафенето. Поръчахме на бара три кафета, натурален сок, две минерални води и сладолед общо за 30 евро! Сокът и сладоледът бяха за Стефи, но малкият нещо се цупеше сега и не искаше нито да пие, нито да яде.

-          Ей, защо се сърдиш, а? – попитах го аз. – Ако не изядеш бързо сладоледа, ще се разтопи. Или предпочиташ аз да ти го изям?

-          Не! – отговори намусено детето.

-          Стефане! Не така! – скара му се Сандра и веднага се обърна към мен със сконфузена усмивка – Извинявай! Решил е пак да се прави на интересен, но ще му мине.

Стефчо се сопна и на нея:

-          Не се правя на интересен, а искам да ми купиш колаж с пощенски марки! Искам, пък! Ти каза, че ще ми вземеш!

Сандра ме погледна безпомощно.

-          Видял го е в павилиончето. Имам 20 евро на цяло и въобще не ми се разваля за такива глупости...

-          Аз ще му купя, пък ще ми връщаш после. – усмихнах се аз.

-          Ей, много ти благодаря! – въздъхна с облекчение майката.

-          Йес! – викна зарадван Стефи.

-          Не тичай! Върви с каката! – уж му се скара пак Сандра, като се опитваше да остане сериозна.

В павилиона продаваше мустакат възрастен мъж, бавен и отпуснат като горещия априлски ден.

-          One of these, please![8] – помоли Стефи на звънлив, добре заучен английски.

Но мъжът ни изгледа изпод вежди, размаха пръст и избърбори:

-          Δεν μιλάω Αγγλικά! Δεν καταλαβαίνω![9]

А сега, де! Стефчо объркано ме хвана за ръката и разбрах, че ще трябва да действам решително, колкото и да не ми се искаше. По принцип и аз имах някакво понятие от гръцки, слушан и сглобяван оттук-оттам – от гръцката телевизия, която постоянно се гледаше у леля в Петрич; от някои по-известни песни, които се пускаха по заведенията; от самоучителя, специално купен и разучен преди нашата командировка. Ето, дойде моментът да се разбере доколко беше ефективна методиката „Разговорен гръцки за шест седмици”...

Позамислих се и успях да скалъпя следното изречение:

-          Θέλουμε ένα από αυτά.. Πόσο κοστίζει;[10]

Дали трябваше да звучи точно така, дали беше правилно граматически, но мъжът не даде видима индикация за нередност, а направо изтърси в отговор:

-          Δυο ευρώ.[11]