Галерия

1

-     Ех, красота! – възкликна Мартин. – Кой няма да иска да инвестира тук?

- Това там е хотелът на Ставру. – каза Генчо. - Проверих – х ххх ххх евро му е данъчната оценка. Как ви се струва, а?

- На първа линия е. И в популярен район – замисли се Марто. – Сигурно бързо ще се намери купувач.

- А дано! – отсече Генчо.

После посочи на другата страна и се ухили:

- А ей там сме довечера. Янис е направил резервация.

-     Той къде изчезна? – включи се Мира.

-     Ще дойде направо в ресторанта. – отговори кратко Мартин.

      Отидохме да разгледаме хотела по-отблизо, пообиколихме и май нямаше какво повече да правим тук. Слънцето най-после се скри зад върховете на Ипсарион и плажът потъна в сянка. Събраха се облаци.

      По обратния път към вилата започна да ръми. Марто каза да сме готови за вечерята към 19.45 ч. и се разотидохме по стаите.

Събрахме се пак в двора към 19.30 ч. От планината бавно се спускаше вечерен здрач. Все още прокапваше слаб дъждец. Някъде сред мокрите маслинови листа се обаждаше славей.

Всички бяхме точни за уречения час и по същата пътека през вилите се отправихме отново към залива.

В покритата градина, освен нас, бяха настанени група германци, а навътре в самия ресторант имаше голяма местна компания. Нашата маса се намираше точно под гредите, по които се виеха изкуствени лозници. Между тях висеше голям фенер, а от тонколонката до него се разнасяше протяжна мелодия.

Почти веднага дойде висок младеж с гелосана коса и ни подаде менюто: салата с Фета сирене – 4 евро, порция попчета – 9 евро, пържени калмари с гарнитура – 14 евро...

Както и да е, поръчахме. За пиене Генчо настояваше да пробваме Узо Пломари. Не можело да не опитаме от най-известната местна марка, като сме дошли на Тасос. Нищо, че го имаше навсякъде и по софийските заведения. Тукашното, каза Генчо, било „баш” истинското. Не като „ментетата” в София.

Сандра, която седеше до мен, ме подръпна настрана. Притесняваше за Стефи - какво ли правел сега сам в квартирата. Опитах се да я успокоя. Синът й беше свикнал да остава сам и дори много се зарадва, че най-после ще може да си гледа на спокойствие Animal Planet.

От другата страна на масата мъжете си говореха за бизнес. Янис тъкмо беше седнал при нас и двамата ни началници веднага го подхванаха да споделя опит. Той започна да разказва, че след завършването на висшето си образование в София, така и никога не бил упражнявал своята икономическа професия. Записал една специализация в Атинския университет, после втора в Щатите и сега печелел от сделки с недвижими имоти и от туризъм. В момента двамата с брат му държали няколко семейни хотела –вилата, тук на Тасос, апартамент-студия в Керамоти, където щяхме да отседенем третата вечер, други две вили на островите Закинтос и Миконос, както и по-голям хотел на Санторини...

Забелязах как очите на Мирела блеснаха и тя измести стола си по-близо до този на Янис.

-     Не ви ли удари кризата? – поинтересува се Генчо.

-     Това е много относително. – отговори нашият гръцки домакин. – И да, и не съвсем. Вече плащаме доста по-високи данъци, но все още се оправяме някак.

      Пристигнаха първите три чинии от общата ни поръчка. Донесе ги хубаво, изрусено момиче със закачлива усмивка. Тя дойде още няколко пъти, докато успее да донесе всичко и Генчо започна да се занася с нея. Момичето обаче се смееше невъзмутимо, по едно време хвана ръката му, огледа я набързо и засипа колегата с цял порой от назидателни думи. Той я слушаше, но изглежда не разбираше всичко. Наложи се да се намеси Янис, според когото тя открила на пръста на Генчо белег от халка, питала го дали е женен и накрая му заявила, че, ако иска да си намери гъркиня, трябва да се разведе и да научи по-добре езика.

      На масата избухна общ смях. Генчо наистина често носеше пръстен, подобен на халка, но никога не се беше женил. Той се опита да се оправдае. Гръцкият му обаче съвсем беше избледнял от узото. Мирела пък се засегна, че я пренебрегва и изтърси напук:

-     А какво трябва да направи жената, за да спечели един грък?

-     Със сигурност владеенето на езика е предимство – каза Янис любезно и малко разсеяно.

      Тогава Мира примига насреща ми:

-     А ти какво мислиш?

      Погледите ни се кръстосаха.

-     Зависи от жената. И от мъжа – поех предизвикателството аз.

      Янис кимна одобрително. Мирела се поколеба и само се усмихна.

        Звукът от тонколоната се усили, започна нова песен: «Που ‘’ναι τα χρόνια...»[17]

-     О, Даларас! – възкликнах аз.

      Тъмните очи на Янис се спряха върху мен.

-     Харесваш ли неговата музика?

-     Харесва ми, че смесва стиловете – отговорих бързо.

-     Да, много е добър в това – въодушеви се той. – От него се учих да свиря на китара.

      Навътре в заведението се надигна весела глъчка, всички от местната компания припяваха и пляскаха с ръце, а една двойка излезе на дансинга.

-     Алексис и Мария имат годишнина – обясни нашият гръцки домакин.