Галерия

1

      Изглеждаха безгрижно щастливи. В такт с извивките на бузукито Алексис умело плетеше краката си в сложни стъпки. Около него Мария ритмично развяваше буйните си коси с цвят на старо злато. Останалите бурно ги аплодираха, извадиха отнякъде малка купичка, бръкнаха в нея и в следващия миг върху танцуващите се разпръснаха шепи листенца от червени рози.

-     Ще отида да ги поздравя – извини се Янис и понесе чашата си към тяхната маса.

-     А, бе, няма ли да пуснат нещо по-различно най-накрая?! – възмути се Иво. – Какви са тия все едни и същи тъм-тъм, тъм-тъм...

-     Хайде, наздраве! – прекъсна го Мартин.

      Всички надигнахме чашите с узото.

      Стана доста късно и май беше време да си ходим. Музиката утихна, германците си бяха отишли отдавна, поразреди се и празнуващата компания. Платихме сметката и си пожелахме «Лека нощ!» с Янис, който остана при своите приятели. На излизане ни изпрати русото момиче. Генчо се спря и почти заканително й каза:

-     Аз пак ще дойда!

      А тя отговори:

-     Ορίστε! Θα σας περιμένω![18]

        Решихме да не се прибираме веднага, а да се поразходим по плажа, за да ни поизветреят главите от алкохола. Изведнъж Иво ме хвана за ръка и поиска да вървим заедно.

Искрици ли усешах в погледа на айтито?

        Обувките ни потъваха в пясъка в хладната пролетна нощ. В черното невидимо море се плискаха тихи вълни. Пустата крайбрежна алея сега беше осветена от мъждукащите крушки на няколко улични фенера. Зад тях спяха полупразните вили, все още очакващи многобройните бъдещи летовници.

Точно срещу нас бризът повдигаше ъглите на платнените покривки по масите на затворено заведение. С Иво седнахме на една от дървените пейки. Съвсем наблизо, почти в краката ни, бяла пяна миеше брега.

-          Знаеш ли, чудех се как да ти го кажа... – Ръката му бавно се плъзна по моите рамене. – Много ми е хубаво с теб...

Поотдръпнах се и го изгледах с недоверие.

-          Чакай малко...

-          Не, бе, аз сериозно...

-          Да се връщаме! Студено ми е.

Мартин, Генчо, Мирела и Сандра най-после ни настигнаха.

-          Ама много сте бързи, ей! – изпротестира Генчо.

Върнахме се през алеята с фенерите и свихме вдясно по друга широка асфалтирана улица. Нашата вила също спеше, закътана между шумнатите корони на загадъчно осветените маслинови дървета.

Мартин и Генчо влязоха в студиото на приземния етаж, Мирела и Сандра тихо се качиха по стълбите нагоре.

-          Не искаш ли да поседим още малко навън? – попита ме Иво. – Обещавам да не се закачам повече.

Той се държеше някак виновно, пък и, нали беше колега, не вървеше да го отрежа. Човекът явно ме харесваше. Да си призная, не бях равнодушна и аз. Затова останах с него на верандата.

Какво се случи после, ли? Ами, нищо особено. Седяхме и си говорихме. Аз – облегната на единия пластмасов стол, Иво - излегнат на другия с крака, кръстосани върху белия циментов парапет. Разказах му за себе си, за моите интереси, за работата, за магистратурата, която още учех.

-          Че за какво ти е?! – учуди се Иво.

Той се бил отказал изобщо да записва магистратура. С бакалавърската диплома си му било добре, лесно си намерил работа като програмист още в трети курс. Чак наскоро напуснал предишната фирма, защото, въпреки безплатната фитнес карта и ваучерите за храна, парите били малко. Нашият Мартин го назначил с двойно по-висока заплата и то без нощни смени. Затова бил доволен. Иначе си падал по онлайн игри, особено по Criminal Сase. Членувал в риболовна дружинка и често ходел на риба из страната. Ама повечето пъти не убивали рибите. Броели кой колко е хванал, ей така, за спорта и после пак ги пускали във водата.

Започнах да се прозявам. Ставаше ми все по-трудно да му следя логиката. Струваше ми се, че думите му потъват в тишината, в тъмнината, че се сливат с далечния шепот на морето.

Нощта преваляше. Лунният полукръг залезе някъде зад мрачните покриви, диодовите лампички около дънерите на старите маслини бавно помътняха. През ниската ограда от съседния двор прескочи сива котка, промъкна се към верандата и замърка край крачолите ми. Погалих я, а Иво каза:

-          Предишното ми гадже имаше такава.

-          Дълго ли бяхте заедно? – попитах.

-          Изкарахме две години.

-          Защо се разделихте? Всъщност, не ми разказвай, ако не искаш.

-          А, няма проблем. Защото, според нея, не бях перспективен. Тогава още не вземах хубава заплата. Та затова ме заряза. Не знам какво прави сега. Не сме се чували вече половин година. Сигурно си е намерила някоя мутра с много пари!

Той млъкна. Изправих се. Котката предпазливо се шмугна обратно зад оградата. Иво свали краката си.

-          Стой още малко, де!

Не. Стигаше ми толкова за този ден. Бризът беше станал студен, вече ме втрисаше.