Галерия

1

             От ресторанта вътре се разнасяха откъслечни смехове и шумен говор. Сред общата навалица нашата група се беше разположила на две маси около Мартин и Янис. Двамата обсъждаха нещо. Марто ръкомахаше разпалено и се кокореше, а гръкът с лека усмивка от време на време изтърсваше пепелта от цигарата си. От двете им страни седяха Генчо и Мирела. Генчо се въртеше ту към единия, ту към другия, опитваше се да се включи в разговора, но Мартин не му отстъпваше думата. Мирела пък повече слушаше Янис и на моменти като че искаше да го глътне с големите си шарени очи.

            Заслужаваха да им направя една папарашка снимка. Но пък щяха да ме видят и сигурно да се разсърдят. По-добре да снимам залеза.

*

*      *

Спах непробудно през цялата нощ. На пролетен Тасос нощите са други - изпълнени с тропическо ухание, влажна свежест и плясък на вълни. Утрото ме посрещна с лъчите на все още хладното слънце. Двукрилата врата към балкона беше открехната, течението издуваше прозрачното дантелено перде, а през стъклата на дървената рамка наблизо и надалеч по зелените височини наоколо се белееха разпръснатите вили на Скала Потамияс.

Отвън се чуваха ранобудни гласове и подрънкване на кафени чаши. Облякох се набързо, дръпнах пердето и отворих вратата.

На масата със зелените столчета седяха Мирела и Сандра, пиеха кафе и закусваха особени бисквити със странен пълнеж.

-          Тук определено ми харесва – говореше Сандра. – Планина и море, две в едно, няма боклуци и строежи, запазена природа!

-          Мене пък още ме е яд на Марто. – Мирела направи рязко движение и за малко не изля чашата върху белите си три-четвърти панталони. – Хотел бил уредил, вика! Е, това ли му е хотелът?! Трите - със Стефи, де - да се тъпчем в общо студио в селска къща!

Аз подметнах, че мястото ми харесва. Беше спокойно, чисто и уютно. Имаше голяма градина с няколко стари маслинови дървета. Но Мирела продължаваше да протестира. Тоя Янис бил много стиснат. Защо не си бил построил вилата по-близо до плажа, ами в тоя отдалечен пущинак? Защо пък не ни беше дал - на всеки - по отделна стая? Ние да не сме били тръгнали на ученически лагер?! Тя, Мира, като хвърлила един поглед на вилата още снощи, видяла, че има предостатъчно стаи, ама, ето, гърците, били такива – все да те прецакат.

-          Много сте гръмогласни там, горе! – Чухме откъм двора.

Станахме и се показахме през дървения парапет.

-          Хайде, „калимера”, както казват местните. – Ухили се Мартин. – Какво пак капризничите?

-          Шефе, - стрелна го с остър поглед Мира – вярно, че е криза, ама толкова ли не можа твоят приятел да уреди по-нормално настаняване?

-          Ей, брей! Че лошо ли ви е? Имате си климатик, кухня, а и от гледката не можете да се оплачете!

Той посочи неопределено към назъбените сиви скали, които стърчаха в

синьото небе над зелената линия на далечната борова гора.

Мира махна нетърпеливо с ръка и влезе вътре.

- Защо е кисела? – Марто повдигна рамене.

- Защото не е свикнала да става толкова рано сутрин. Мислела, че в Гърция ще си поспи. Така каза. Цитирам я точно. - Усмихна се Сандра.

Аз си замълчах. Попитах кога ще тръгнем. Мартин погледна ръчния си часовник.

-          В 9.30 ч. всички да сте слезли! Ще повървим пеша до селото, малко на разходка.

            Потамия се оказа спретнато селище в самото подножие на планината Ипсарион, кръстена по името на най-високия връх на остров Тасос. Къщите бяха повечето стари, в традиционен архитектурен стил от началото на ХХ век. Центърът, всъщност, не беше далече от залива с вилната зона. Ходенето пеша по шосето оттам обаче и на мен ми дойде малко досадно.

На разклона ни чакаше Янис. Предишната вечер той остана в Лименас с уговорката да дойде на следващия ден, за да ни представи на един известен местен хотелиер. Янис се сбогува с нас с едно учтиво „Γεια σας!”[13], на което Мирела отговори с разсърдена физиономия. Но, колкото и да критикувах реакциите на своята колежка, трябваше да призная, че и у мен трепна дяволито чувство, щом видяхме отново нашия гръцки домакин, този път в светъл спортно-елегантен екип, изправен в очакване до кръстовището. По улицата нататък огрените от слънцето къщи хвърляха удължените си сутрешни сенки по паркираните коли и отсрещните огради. Денят обещаваше да е прекрасен.

Горите на Ипсарион започваха от последните дворове на Потамия. Тук се намираше малкото, но спретнато стопанство на Димитрис Ставру, фермер и собственик на няколко семейни хотела. От едната страна на добре маркираната туристическа пътека, скрити зад огромни перести папрати, се виждаха ниски постройки и кошари, от които надничаха черни рогати кози глави.

Пред една от кошарите изникна възрастна тасианка, усмихна се свойски и още отдалече поздрави:

-          Καλημέρα, κύριε Μιχαηλίδη![14]

-          Καλημέρα, κυρία Σταύρου![15] – Отговори й Янис.