Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Узо и червени рози" на Ирина Маргитина

24 Ноември 2015 / 11:11:53  GRReporter
17780 прочитания

      По билото на планината се откриваха безкрайни поляни, а надолу, в ниското, априлското обедно слънце огряваше синьо-зелената дъга на морския залив.          Подминахме затворена хижа с каменно приземие. Тук стърчаха две обозначителни стрелки. Надписът «Υψάριο» сега сочеше към огромна грамада скални късове, между които се подаваше изкривеният ствол на самотен бор. В далечината оттатък се виеше бял шосеен път, в ярък контраст с околната свежа тъмна зеленина.

      Повървяхме още малко в посока към върха и скоро видяхме един мъж на средна възраст в работническо облекло да се върти с инструментите си около мобилната антена, монтирана уж на завет в храстите. Той ни се представи като «кир Ставру», ръкувайки се с всеки един поотделно, включително със Стефи, и ни обсипа с пресилено любезни извинения, че се е наложило да го чакаме, въпреки уговорената предварително среща.

- Виждате как е, когато се налага едновременно да се захващаш с няколко работи. Криза е. Иначе не се оцелява. – усмихваше се под мустак той в знак на оправдание. 

      Кир Ставру продаваше триетажен хотел във вилната зона в съседство със Скала Потамияс. Парите му трябваха за важна инвестиция в друг сектор на неговия разнороден бизнес и затова беше отворен към всякакви условия на потенциалните купувачи. Мирела се опита да вметне компетентно, че преди да сме видяли самия хотел, не би следвало да бързаме с определянето на цената.

- Разбира се! – размаха ръце собственикът. – Ще ви го покажа още сега. Оттук се вижда отлично. Най-добре можете да прецените хубостта на целия район, когато го наблюдавате отвисоко!

- Накъде да гледаме? – попита Янис.

- Ето, там, под прав ъгъл... Хотел «Магнолия». Жълтата сграда с двете крила на първа линия.

- Мисля, че ще има интерес. – заяви Мартин.

- На връщане отидете до плажа да го видите. – посъветва кир Ставру.

Марто кимна в знак на съгласие. 

Слязохме от билото значително по-лесно, отколкото се бяхме изкачили. Бризът се усещаше чак дотук, горе, смесваше се с другите въздушни течения и разхлаждаше приятно късния слънчев следобед. Навсякъде по пътеката надолу срещахме пръснати из папратите черни кози. Някои вървяха с нас до самото селище, но малко след кестена с чешмата пак потънаха в гората.

      Когато се прибрахме във вилата, вече болезнено си мечтаех за освежаваща вана. Но за това нямаше време, понеже се бяхме уговорили с мъжете да отидем до плажа. Така че си взех само бърз душ и после се отпуснах на канапето пред телевизора.

Мирела обаче беше неспокойна. Въртеше се из стаята и усещах как от време навреме ми хвърля кратки остри погледи. Правех се, че не забелязвам и си давах вид на много съсредоточена в гръцките реклами. Както и очаквах, тя не издържа още дълго и изплю камъчето:

-     Какво ще кажеш за Янис?

-     Янис, ли?! – сепнах се аз.

-     Да. Много е сладък, нали? Досега не си бях представяла гръцките мъже по този начин.

-     Защо? – попитах. – Да, симпатичен е. Но ние всъщност не го познаваме.

-     Чудя се, колко ли е по-голям от мен? – продължи Мирела. – Изглежда да е на около четиридесет. Все едно. Важното е, че е кавалер! Много ми хареса как ви помагаше днес. Особено на теб... А Генчо и Ивчо ме разочароваха. Бива ги иначе да дават акъл! За Марто, пък, избщо не коментирам. Не предполагах, че е чак толкова луд!

-     Ами, да, добре, че беше Янис, защото за щях да се върна обратно. И май не само аз.

Все по-упорито се взирах в телевизора.

Мирела седна на края на другия фотьойл.

-     Права си. Изкачването се оказа гадничко. Утре сигурно ще съм с мускулна. И за Янис си права. Може да не е такъв, какъвто изглежда. Да ти кажа, онзи ден пак четох в Интернет за онази жена, дето я намерили убита на остров Лерос... Ще вляза и аз да си взема душ. Нали после отиваме да видим плажа?

-     Отиваме.

Изключих рекламите. Когато Мира откри тази статия в архива на един новинарски сайт, аз също я прочетох. Пишеше, че жената работела в местно заведение и я открили мъртва в дома й.

Някой захлопа по външната врата така, все едно искаше да я изкърти. Генчо. Питаше оставала ли уговорката. Отговорих му, че остава и го отпратих. Извадих от хладилника бутилка минерална вода и пак се върнах във фотьойла.

Защо се връзвах на Мирелините приказки? Не беше ли ясно, че Мира просто ревнува?

      От градината навън се носеше многогласо чуруликане. Наблизо паркира кола, вдигна се врява. Седях със затворени очи и не разбрах колко време беше минало. Когато ги отворих, отново видях Мирела пред огледалото в дълъг светлосин блузон, под който се подаваха презрамки на бански.

      Въпреки че заливът не беше далече от нашия двор, решихме да не ходим до главната улица, а да вървим напряко през вилите. Обраслата с трева пътечка извеждаше направо на плажа. Не зная дали през лятото пясъците му настина изглеждаха «златни», както настоятелно се твърдеше в туристическите брошури, но на мен ми се стори тесен, на места каменист и някак посивял. Наляво се простираше докъдето поглед стига. Надясно, дългата ивица от изгнили водорасли очертаваше брега чак до кея с пристанището, зад което се издигаха крайморските хълмове на планината.

       Наблизо имаше няколко подредени сини шезлонга. Упътих се нататък, а Генчо ми се развика да не сядам. Кой знае колко евро щели да ни искат! Не схванах кой точно ще ни ги иска, защото наоколо нямаше жива душа. Само двама възрастни мъж и жена се разхождаха по асфалтираната крайбрежна алея. И двамата учудено се обърнаха насам.

Категории: ОткъсроманаУзо и червени розиИрина Маргитина
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus