“щом като поради нашето невежество ние би трябвало да сме на опашката на всеки училищен клас, щом като не знаем как са звучали думите, или къде точно трябва да се смеем, или как са играли актьорите...Когато четем дадена строфа от речитатива на хора, края или началото на някой диалог от Платон, фрагмент от Сафо, когато си блъскаме главите над някоя страхотна метафора в “Агамемнон”, вместо моментално да оголим клона от неговите цветчета, както правим когато четем “Крал Лир”, не правим ли погрешен прочит, изгубвайки острото си зрение в мъглата от асоциации? Не прочитаме ли в гръцката поезия не онова, която тя крие, а онова, което липсва на самите нас? Не се ли възправя цяла Гърция иззад всеки ред на нейната литература? Те ни допускат до визията за една неопустошена земя, за едно незамърсено море, за зрелост, опитна, но непокварена, на човечеството...Назад и назад ние сме притеглени да се гмурнем в онова, което вероятно, е просто образ на една реалност, не на самата реалност, а на един летен ден, какъвто си го представяме в сърцето на северната зима.3
А Робърт Байрон е дори още по-критичен към тази нереална представа и нейния автор, класическия учен, този
“студент, интерпретатор на гръцките текстове от последна инстанция; надарен със сродна любов към точно разсъждение и точно представяне, наред със сродното отсъствие на историческа гледна точка и емоционален отдушник; изфабрикувал е от литература и камъни идеал на човечеството, който той и неговите последователи са провъзгласили за приложими към вечността. Безподобната злина, причинена от това вечно сравнение, представлявало в продължение на векове проклятие за европейската култура, прави необходимо веднъж завинаги, поставянето на класицизма на неговото правилно място в историята на човешкото развитие”.4