Галерия

1

Това можело да остане без предизвикателство, докато човек не посетял Гърция или не научел нещо повече за съвременните гърци. Но ако отидел там, както отишли  нашите джентълмени хуманисти, а сред тях и Байрон, тогава нещата ставали по-трудни. Тъй като образът на Гърция, който тези господа носели със себе си бил превърнатият от класическата традиция в светиня изкуствен образ, който те получили в наследство от техните предшественици в различни заведения за висше образование. Гърция била земята на горските нимфи и овчарите със свирки, на великия бог Пан по течението на реката, на стария Тритон, надуващ своя рог от раковина, на острови, където пеели пламенни двойнички на Сафо, на Аркадия и класическия нос. Този образ, вместо (или може би, поради) своята липса на връзка с каквато и да било историческа реалност, бил за тези пътешественици от края на осемнайсети и началото на деветнайсети век изключително реален. А разривът настъпил, защото историческата действителност в Гърция през същия този период била всичко друго, но не и класическа. По такъв начин, от една страна съществувал обвеяният в легенди грък, потомък на своите полубожествени прадеди, сега за пореден път били на предна бойна линия в битката за свобода и справедливост – все още “потомствен крепостник”, но син на Термопилите и Саламин; а, от друга страна съществувал гъркът от плът и кръв, вероятно абсолютно невеж по отношение на героите от Термопилите и Саламин, вероятно член на някой див пелопонески клан, но във всички случаи очебийно лишен от онези добродетели и черти, които векове наред класическата легенда напластявала върху образа на древния грък. Той не бил рационален. Не бил просветен. Знаел малко за своите предци, а още по-малко се интересувал от паметниците. И най-лошото от всичко, неговият живот и дейности били дискредитирани от привързаността му към една религия, която наследил директно от християнска Византия.  За хуманистите (откърмени с лишените от смисъл проклятия на техния Гибън) тази религия символизирала практически всичко, което било некласично, обскурантитско, варварско, принадлежащо на Тъмните векове. Светът на гръцкото възраждане приел новината за това несъответствие между древните и съвременните гърци със зле прикрити болка и объркване. Ако самите те, населяващи този свят, били гърци - както, в случая с Шели, а те били абсолютно убедени, че са – как било възможно съвременните гърци да са гърци или изобщо да имат нещо общо със славната Елада?
Не минало много време преди да бъде намерен отговор. Това бил забележително прост отговор: съвременните гърци не били гърци. Или в най-добрия случай малцина от тях били гърци. Мнозинството от тях били славяни или още по-точно арнаути. “Албанската раса представлявала съвсем не пренебрежимо малка част от древна Гърция”, писал историкът Финли;6 и продължава, за да изясни къде са се установили тези албански колонисти: в цяла Атика и Мегара, в по-голямата част от Беотия, в райони на Локрида, на островите Андрос и Евбея; в Маратон, Платея, Саламин, Мантиния, Олимпия; на островите Порос, Хидра, Спецес и т.н.: практически из цяла Гърция. Мнозина от прочутите, така наречени “гръцки” герои от войната за независимост, както ни казват, били всъщност арнаути. Дори “националната” гръцка носия – фустанелата – всъщност била облеклото на един от големите албански кланове, тоските, и била възприета едва след национално-освободителното движение като признание за войнските добродетели на арнаутите, при все че, добавя Финли, платнената фустанела висяла около краката на гърците като хартиена фуста, докато бялата поличка на тоските, ушита от истинската тъкан на родните им станове, се спускала с грациозните дипли на антична драперия7 – като намекът бил, че поне арнаутите имали някаква връзка с древна Гърция, дори и съвременните гърци да нямали никаква. Всичко това, умело подкрепено от изследванията на немския учен Фалмерайер, донесли голямо облекчение. Потомците на Перикъл и Фидий били мъртви, а живеещите под поломените руини на Партенона били “неморалният отказ от средновековните славянски миграции, петнящи родната им земя с ревностната партизанщина на тяхната политика и израждането на дребните им кафяви тела.”8   
Така добрият класически учен отново можел да диша свободно;  забравяйки за падението на Адам, можел да продължи да измерва стените из археологическите разкопки и да събира чирепите си без да трябва да се тревожи дали илюзията в чието име в крайна сметка извършвал тези безплодни занимания била нещо повече от продукт на осакатено въображение. Но всъщност отдъхването било само временно. Към края на деветнайсети век други ветрове повели навсякъде, заплашителни и разбиващи установените представи, бележещи началото на промяната, за която говорихме в началото на това въведение. Най-напред започнали да подхвърлят на съмнение класическата идея за антична Гърция. Било почувствано, че може би древните са били в много по-малка степен рационални и просветени, отколкото те си представяли. Зад класическата осанка започнали да различават тъмни и неконтролируеми сили – дионисиеви сили, мистерии и оргии, странни ритуали, сексуални и дивашки, един безкраен ирационален хтоничен свят. Ирационални, но витални. Религиозни, но градивни. Ницше стигнал дотам да каже, че гръцкият декаданс определено настъпил през класическия период, когато разумът започнал да куца и да отрича изразяването на тъмните сили. И сякаш, за да се потвърди това, започнали да откопават архаични скулптури – скулптури редом с които класическите образци изглеждали безжизнени и кухи. В добавка към това били проведени разкопките на Шлиман в Микена и Троя, а малко по-късно с настъпването на новия век, тези на Артър Еванс в Кносос. Образът на антична Гърция изведнъж станал по-сложен, по-труден за вместване в класическата рамка.