Галерия

1

Онова, което става очевидно оттук е, че някъде през последните странни петдесет години мечтата за класическа Гърция е изгубила завладяващата си сила; че е настъпила промяна в отношението към Гърция, с което пътешественикът се приближава към нейните брегове. Каква е тази промяна и как е настъпила тя? Това е твърде дълга история и означава да се върнем назад към началото, да покажем как класическата мечта е била съградена първоначално, така че да се сдобие със завладяващата сила, която е притежавала.
Едно от нещата, които стават ясни, когато човек чете поетите или драматурзите на древна Гърция – имам предвид най-вече Омир, Есхил и Софокъл – е, че светът, с който се занимават, е неизмеримо реален и жив за тях. Боговете, свръхестествените същества, които толкова често се появяват и направляват човешкия живот и мисъл, за тях не са били такива, каквито може би за нас, просто плод на въображението, поетична инвенция и т.н. Те са живи динамични сили, ужасни, често пъти ужасяващи реалности. Когато омировите герои се обръщат с молба към боговете или Орест вижда фучащите Еринии да го следват по петите и извиква: “Вие не виждате тези същества, но аз ги виждам. Те ме преследват”, те не говорят просто за алегорични фигури. Те разкриват и  изразяват вътрешното движение и действие на космическите сили в определени конкретни ситуации. И това усещане за действеността на такива сили изглежда прониква целия живот. Божествата са активни в самата природа и в човешки взаимоотношения: те са начин на живот, удостоверяване на живота – не чучела, илюзии или инвенции. И голямото усилие на великите поети на древна Гърция било да разкрият и изразят, отвътре навън, реалността, движението и принудата на тази богонавестена и богоизтерзана вселена, в която те живеели. Съществувала е непосредствена, неотложна и витална връзка между литература и живот. Функцията на поета била не само да забавлява и да украсява: тя била да говори онова, което било от върховно значение за човек да знае; и да говори за него по начин, на език, който той може да разбере – на език, който сам по себе си е жив и реален, на истинския език на хората, между които живеел поетът.
Тази интимна връзка между литература и живот постепенно е изгубена. Литературата престанала да бъде израз на живота, на преживяната реалност, и се превърнала в нещо друго. Когато след завоеванията на Александър Велики, се появява светът известен като елинистичен, неговите главни центрове били разпръснати из целия Близък Изток търговски агломерации като Александрия, Антиохия и Ефес. Тези градове по-скоро приличали на днешните новопостроени градове. Те били  проектирани по модела на градовете в антична Гърция, но сякаш изградени in vacuo. Те били лишени от корени, без собствена местна традиция в културно отношение. Но били резултат от гръцката диаспора и техният основен език бил гръцкия. Така че, когато възникнал въпросът да бъде направен опит за запълване на вакуума, или да се открие нещо, което да компенсира липсата в тях на местни културни корени, съвсем естествено било да обърнат поглед към древна Гърция. Гражданите на тези елинистични градове търсели културната основа на тяхната собствена цивилизация в литературата на древна Гърция. Те се стремели да имитират предоставените от древна Гърция модели и да изковат своя свят според образците на Атина от пети век преди новата ера. Възприели езика на миналото, опитали се да мислят в категории от миналото, да наместят живота си в рамката на отминали, демодирани времена. Те искали техните епоси и химни да бъдат като тези на Омир, а прозата им да отговаря на атическите образци. Изработвали глосари на трудни поетични думи, глосари на Омир, системни граматики, огромни томове върху атическата метафора и върху комичната и трагическа дикция. Всъщност това, което се опитвали да направят, било да изкарат на мода перфектен инструмент за имитирането на класическите модели, на които те гледали като на идеални форми на култура, като на цивилизация сама по себе си. Колкото повече усъвършенствали този инструмент, толкова повече щели да бъдат в състояние да примирят живота и мисълта с тези атически прототипове, които така дълбоко почитали.
Този имитаторски навик, този култ към класическото минало продължил и при римляните. Рим възприел класическото наследство в неговата елинистична форма. Все повече и повече литературата преставала да бъде директен израз на живота, като все повече и повече започвала да има претенцията да бъде копие на литературни модели от миналото. Езикът й се отдалечавал все повече от всекидневната реч и все повече се превръщал в производен и педантичен, във въпрос на художествена условност и книжовност. По такъв начин последните векове от съществуването на Римската империя станали свидетели на тези имитаторски тенденции, характерни за всички литератури след смъртта на Александър Велики, и развили се в безпрецедентна степен. Животът и литературата са се раздалечавали. Литературата е принизена до нещо малко повече от инструмент на класическото образование, до средство с помощта на което тази прокрустова операция на насилствено натикване на живота в класическия калъп можела да бъде най-резултатно извършена. Същевременно в този процес копираният образ на древния гръцки свят сам по себе си станал все по и по-абстрактен, атрофиран и изкуствен. Откъснат от неговите живи корени;  отделен от цялата историческа реалност;  изолиран от настоящето; неговите богове се превърнали в изпразнени от съдържание, изработени от хората чучела, в повехнали литературни фикции или в пособия на съноподобна посърнала красота; древна Гърция се превърнала в един вид изгубен рай, във величаво златно минало, в което души твърде плахи или тривиални за каквото и да било друго биха могли да намерят утеха от ужасите и болката на съвременния живот в метрополиите.