Следващият повратен момент в тази история е Ренесансът. През епохата на Ренесанса, този “класицизъм” се “преродил”. Защо се случило това? Ренесансовият човек, както обикновено се казва,  е индивидуалист. Индивидуализмът на Ренесанса – това съвсем не случайно, но внезапно израстване, връщащо се през Средновековието към елинистичния свят – този индивидуализъм представлявал бунт срещу християнската мисъл и типа общество, което я съпровожда: по-колективно, деперсонализирано общество от йерархичен тип от това, за което ренесансовият човек мечтаел. Но този бунт трябвало да намери някъде културна и идеологическа опора, също както елинистичният свят трябвало да намери някъде такава основа. Както елинистичният свят обърнал поглед назад към древна Гърция за такава основа, така и ренесансовите хуманисти на свой ред се обърнали назад, не към антична Гърция (както може би самите те са мислели), а към формата, която елинистичната и римската епоха придават на литературата и мисълта на древна Гърция. Оттук и техният повик “назад към класиците”. Смятало се, че в  класиците са въплътени ценностите, съобразно които ренесансовият човек желаел да живее. Те трябвало да бъдат моделите на новия хуманистичен свят, на новата цивилизация, която току-що се зараждала. Този подход са развил дотам, че типичен представител на новия манталитет като Петрарка постановил, че единствено гръцки и латински били подходящите езици за литература. Само гръцките и латинските автори трябвало да бъдат четени като напътстващи към това как трябва да се живее, как да се наслаждаваме на природата, как да градим приятелство и т.н. По такъв начин имитация и идеологически интереси вървели ръка за ръка и великото дело за обезпечаване на модерната европейска цивилизация с нейната културна опора било започнало.
Съществувал и  друг аспект на това начинание. Класиците трябвало да служат като образци за новия модел на живот на хуманистите. Прекрасно. Но за да събереш заедно класиците, да ги подготвиш за печат, да ги представиш по такъв начин, че техният език и структура да бъдат възприети за текуща литературна употреба – това била непосилна задача. Тя изисквала значителна степен на начетеност и ученост, сложни технически познания. Това били неща, които не всеки притежавал и с които не всеки можел да се сдобие. Само малцина можели да ги овладеят –тесен избран кръг от учени, умело обучени от класически експерти. Оттам и огромният престиж, който бил приписван на класическата образованост още от самото полагане на основите на нашата модерна западна цивилизация, тъй като класическите учени били онези, призвани да осигуряват на тази цивилизация интелектуалните и културни модели в подходяща за усвояване форма.5   
Към края на 16 век класическите учени всъщност били изпълнили своята градивна роля – да дадат културна основа на ренесансовата революция на средната класа. По това време класицизмът вече се превърнал във владение на популярни писатели и вече не бил запазена само за учени привилегия. Той бил залегнал, дори се бил превърнал във вкаменелост дори в онези най-твърдоглави и непокорни институции, каквито били училищата и университетите на Европа. Отсега нататък класическите учени можели да греят с отразена слава, да се наслаждават на статут и ценене не заради работата, която вършели в момента, а заради делото, което техните предшественици-пионери били извършили век или два по-рано. Работата, с която те се занимавали и щели да се занимават през следващите няколко века, не притежавала нищо от това качество на първопроходничество и градивност. Все повече и повече тя била посветена на простото събиране на информация за античния свят и неговото продължение, както и на подреждането на тази информация в дебели наръчници (а в по-нови времена в умалително-компактни статии), в които онези, които пожелаят, биха могли да се доберат до него с минимално усилие. Това била задача за съхраняване и разпространяване: опит за поддържане на класическа дисциплина и на пропагандиране на нейните идеали сред новите търговски класи, за премоделиране на вкусовете на образования европеец, така че те да станат съвместими с тези идеали. Била, да, така е, нерелигиозна, рационална, материалистическа задача за обръщане поглед назад към древния свят и по-специално към Атина от пети век пр.н.е. едновременно в качеството й и на люлка, и на величав период на изкуствата, науките, на самата цивилизация.
Доколко добре са изпълнявали те своята задача, можем да заключим от появяването под тяхно пряко влияние на нов тип хуманизъм. Това бил хуманизмът на онези, натрупали състояние в новия буржоазен свят на модерна Европа, на забогателите и евентуално сдобили се с титла по време на този процес, на попилите посредством образованието си класическия вкус. Вследствие на това те били във финансово и културно състояние да задълбочат този вкус по начин, ласкаещ собствената им суетност и хармониращ с най-изтънчените идеали за цивилизованост. Този нов хуманизъм не бил онзи на учените и директорите на лицеи, университети и училища. Той бил хуманизмът на учените общества и господата дилетанти. Неговите адепти предпочитали колекционирането на предмети пред събирането на информация, предпочитали монети, статуи, вази и надписи пред анотирането на текстове и компилирането на речници. Есеистът Адисън дискутирал релевантността на монетите спрямо литературната критика; а Гибън, избягвайки от Оксфорд, похарчил 20 лири за 20 тома от “Мемоари на Академията по епиграфика”.