Галерия

1

След вниманието, което отделихме на прозата и поезията в рубриката “Из съседската библиотека”, ви предлагаме един поглед към съвременната есеистика в Гърция с произведения на трима автори. Филип Шерард е поет, неоелинист, преводач, който интерпретира културния фон на гръцката поезия и живот посредством духовното богатство на православната традиция. Никос Енгонопулос е поет и художник от поколението на сюрреалистите, автор на театрални костюми и декори. Янис Кюрцакис е романист и есеист, чието творчество може да бъде окачествено като непрестанно търсачество и изследване на крайните предели на идентичността и другостта. И трите есета са част от сборника “Кои са гърците”, издаден от "Фондация за българска литература", София, 2002, а преводите от английски и гръцки са на Здравка Михайлова.
               Филип Шерард
               Кои са гърците

“Както сапфирът и аквамаринът се отличават от тюркоаза, така водите на Егейско море се различават от плоската синева на цялото Средиземноморие.” Това пише Робърт Байрон няколко години преди Втората световна война.1 И продължава: “Пътувайте по море от Италия или Египет. И докато розовобагрените островни брегове и кейове са надигат, въплътени от морската шир, една врата затваря светът зад нас. Вълнението на земната твърд се размива в нова същност....Какъв магнит за нашата задушаваща се любов се крие в тези сини и кафеникави скали, в неизменните планини, обрамчващи далнините? Защо ветрецът подухва с аромат на прегорели треви, който чезнещите в омара брегове отразяват в техните цветове? Каква е тази стихия, хибрид от въздух и вода, физически осезаема като целувка, с която нощта ни обгръща?
    Преди около петдесет или шейсет години въпроси като тези щяха да бъдат съвършено реторични. Щеше да е напълно ясно какъв магнит приковава нашата задушаваща се любов, защо вятърът е духал така, а не иначе, и каква природна стихия разтваря душата ни нощем. Защото Гърция бе най-свещената от всички страни, земя на богове и хора, родината на нашата цивилизация, на свободата, просвещението, демокрацията, изкуствата, науките, рационализма и на всичко останало, което има стойност:

            Свещени са тези прелестни предели!
            Тук недостойни форми не личат.
            Земя на чудеса край нас се стели
            и не легенди музите мълвят.
            Очите заслепява тоя кът,
            на пръв младежки блян олтар далечен.
 
                  Лорд Байрон, “Странствуванията на Чайлд Харолд”2
    
    Такива мечти притежават огромна сила. А тази относно славата, която Гърция е въплъщавала, мечтата за класическа Гърция, е една от най-завладяващите умовете на образованите европейци по време на епохата на късния хуманизъм, Ренесанса и следренесансовите етапи на историята. Приблизително в началото на този век друг английски пътешественик, Х. У. Невинсън, прекрасен образец на образования европеец, пристига в Гърция. Той пристига един следобед и директно се отправя към хълма на Акропола в Атина, към центъра на тази древна слава. За съжаление бил малко закъснял, вратите били затворени, и въпреки че тропал и викал, никой не излязъл да му отвори. И така, слънцето захождало зад “Парнас и Китерон”, той седнал на едно от мраморните стъпала пред входа и “се опитал да осъзнае”, както пише, “че се намирал в самото сърце на върховната висота на човешкото величие”. Именно около тази скала човешкият ум някога се бил извисил до степен на мъдрост, поведение и красота, ненадминати никъде другаде по света....”2
    За хора като него мечтата за Гърция от времето на нейната златна епоха била абсолют. Тя изпълвала цялото им зрително поле. Изключвала всичко друго, освен себе си. Затова тези въпроси са щели да бъдат реторични. Гърция била “самото сърце и върховната висота на човешкото величие”, и щяло да бъде невероятно нейната атмосфера да не е заредена с чудо и магия.
    Но през последните няколко десетилетия тези въпроси престанали да бъдат напълно реторични. Класическата мечта престанала да бъде абсолют. Миражът бил разбит. Всъщност, някои започнали да се чудят каква точно връзка съществувала между Гърция от класическото наследство и историческата реалност. “Безполезно и глупаво е да говорим за познаване на гръцкия език”, писала Вирджиния Улф,