Впрочем, сигурно сте забелязали, че говорих почти изключително за традицията като процес и почти никак за традицията като съдържание. Направих това умишлено. Чувствам, че в наше време, когато авторитетът на миналото е дълбоко сломен и на органичните общности липсва вътрешно сцепление, докато в нас непрекъснато се пресичат най-различни традиции, благодарение на съвременните средства за комуникация всеки от нас вече се е сдобил с възможноста да избира - разбира се, до известна степен - своята традиция, та в тези времена казвам, би било напълно безплодно или опасно усилие да определим регламентативно съдържанието на нашата традиция, било то в нашата страна или другаде. Това - тоест, коя е живата ни традиция днес - представлява проблем, който се разрешава единствено на практика и единствено от самото колективно тяло. Но от друга страна усещам също толкова остро, че именно в тези времена, които ни научиха колко болезнено относително е понятието за прогрес, традицията, която пренасяме и култивираме може да представлява най-добрата закрила срещу дехуманизацията, която не е престанала да ни заплашва. И за да кажа това не намирам друг начин освен да говоря както говорих. Днес, когато толкова ценностни системи са рухнали или поне са се пропукали, първото, ако не и единствено, което бихме могли да направим, струва ми се, е да говорим по процеса, за да се споразумеем относно някои минимални предпоставки, които биха ни позволили да продължим по-нататък. Така динамичното схващане за традицията, което защитих, не се основава само на даденостите, които можах да почерпя от проучването на устната традиция; убеден съм, че то също така съответства на повели, които са ми били продиктувани от нашето време - ако е вярно, че всяка епоха пресътворява своите понятия съобразно потребностите си; дори ако се наложи да осъзнаем, че за да удовлетворим тези потребности, от една друга страна ще бъде необходимо да преобърнем някои извънредно мощни тенденции на нашето време, следователно до известна степен да тръгнем срещу течението и да влезем в спор с тази епоха.

Но време е да приключвам. Опитах се да говоря просто и, доколкото можах, накратко по една безкрайна и сложна тема, която има още многобройни аспекти; нещо, което ме принуди да се изразя схематично, а понякога и афористично, с риск дори да изглеждам догматичен и произволно разсъждаващ. Впрочем, разбира се, аз говорих от особен ракурс, ракурса на нашето време и нашата страна, където най-парещият проблем вече е не толкова, поне доколкото аз го чувствам, традицията, която ни обременява, пречейки ни да продължим напред, а насилствено изкореняваната традиция, която оставя да се превърнат в неразорана целина огромни пространства от социално и културно творчество.
И разсъждавайки от тази гледна точка, пожелах да покажа как традицията е не само наследство, имане, което ни дава опора в трудния съвременен свят, а битие, което не можем да загърбим, а единствено да разрушим, да деформираме, или обратното, да култивираме и му дадем възможност да се развие. Също така твърдях, че проблемът за традицията в наши дни е не толкова в това как ще спасим някои древни съкровища, а как ще продължат да вървят напред нашата култура и самият наш живот, когато изворите, позволяващи им да се обновяват и да се разграничават, биват заразявани или унищожавани. Накрая се спрях на факторите, които правят този огромен проблем още по-труден в нашата страна по независещи от нашата воля причини.
Но ако е необходимо да погледнем положението право в лицето без илюзии, струва ми се безплодно да затъваме в отчаяние или да бъдем повлечени от катастрофичната литература процъфтяваща около нас - не неоправдано, разбира се. Сигурно днешната криза е невиждана досега и много тежка - може би духовно тя е най-тежката от всички, които сме познали; сигурно говорим за самото оцеляване на гърцизма, щом като, ако е вярно, че традицията представлява онзи елемент, който ни позволява да казваме “ние”, тогава проблема, който засегнахме, е просто в това как бихме могли да продължим да казваме “ние”. Но вече успелият да оцелее от толкова беди новогръцки свят вероятно раполага с още голям запас от живот - което означава също така с голям запас от традиция - за да можем да се надяваме, че ще надмогне и тази криза. Поне си заслужава да се надяваме, за да вършим по-добре - всеки на каквото се е посветил - работата си; и вършейки нашата работа не е изключено да вдъхваме нов живот на една традиция, която сме смятали за издъхнала или да положим основите на една нова традиция, намествайки по невиждан досега начин разпръснатите късове на старата. Защото, ако бих поискал от читателя да запомни нещо от всичко казано дотук, това е мисълта, че ние създаваме традицията си - или, обратното, изменяме я, разваляме я всеки миг. Независимо дали пишем книгите си или строим къщите си, или упражняваме какъвто и да бил занаят, или говорим езика си и живеем всекидневния си живот, по необходимост формираме връзка с традицията; и всичко това, колкото и решаващо да се влияе от условия, които надхвърлят силите ни, в крайна сметка е наше дело.    
Накрая чувствам, че не съм направил нищо повече от това да формулирам въпросите, които ме занимават - и не мисля, че бих могъл да сторя нещо по-добро. Работата на духовния труженик в едно демократично общество е не да разрешава проблемите, които се поставят пред всички нас и засягат всички нас, а - доколкото е по силите му - да наточва интелектуалния ни инструментариум, да го почиства от ръждата, която се натрупва от текущата социална употреба и да го предоставя на колективното тяло. И това не е малко, ако се замислим, че за да преуспее едно общество необходимо е най-напред то да се съхрани в добро състояние, да обновява и да използва правилно своите инструменти.