Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55  GRReporter
12959 прочитания

       Когато удари дванайсет часа, началник-гарата отново влезе и ни поздрави. Всички си честитяха, прегръщаха се и се целуваха. Беше топло. Беше празнично. Никой не чуваше бурята навън. Цепениците в печката пращяха. Някой запя и всички подеха позната родопска песен. Появиха се тепсии с вита баница и тогава забелязах, че реването липсваше. Майка ми предлагаше от него на всеки по парче. Представих си баба как стои сама до ненакичената елха и без реване. Искаше ми се да извикам: „Ей хора, върнете парчетата обратно. Това е бабиното реване“, но от гърлото ми не излизаше звук. Там беше заседнала горчива буца. После заспах. Когато се събудих  слънцето ослепително светеше по натрупаните преспи. Излязох навън и видях как майка ми почистваше празната тава със сняг.

       Мотрисата, която чакахме, нямаше да пристигне. Тръгнахме обратно през заледените коловози към влака. Сега торбите и чантите бяха по-леки, но трябваше да си пробиваме път през снега. Празната тава се беше залепила за ръкавицата ми и ме удряше по коленете. Всички  бяха радостни, че  се прибират  в къщи. На мен ми беше пусто и тъжно. Една мотриса ми открадна празника при баба. Мама ме прегърна и каза, че догодина ще и занесем  по-голямо реване. Тогава тя не знаеше, че догодина баба вече няма да я има. Така беше пожелала съдбата.

       Всички следващи Коледи  прекарвахме вече вкъщи, в града. Времената се променяха. Празникът ставаше все по-лъскав и все по-шумен. Истинските елхи  заменяхме с пластмасови. Под тях намирахме все повече подаръци, за които дори не мечтаехме. Реване вече не се правеше. Купуваше се готова торта. И още по-лошо – започнахме да празнуваме по ресторантите. Всъщност залъгвахме се,че празнуваме. Събирахме се,за да вечеряме заедно. Спомените за детските Коледи и бабите ни все повече  избледняваха. Напивахме се преди дванайсет и забравяхме какво точно празнуваме, изпращаме или посрещаме. И във всички тези объркани и разбъркани Коледи, макар и за миг, си спомнях за Коледа, която мотрисата ми отне. А може би ми подари? Тогава и елхата беше истинска, и снегът стигаше до колене, и песните около печката бяха истински и красиви, а реването, което всички лакомо изядоха беше направено с любов и раздадено в тази свята нощ с любов...Не се задържам за дълго в този спомен. Боя се да не свърши. Пазя го. Където и да съм на Коледа, с когото и да съм,все намирам повод да разкажа за най-красивата и истинска Коледа в моя живот. Понякога приятелите ми  се замислят и търсят своята истинска Коледа. Случва някой и да я открие. Други разбират, че са я загубили завинаги или при тях мотрисите винаги са пристигали.  

        Днес реване почти не се предлага. Продължавам да не го обичам, но ми е мил споменът за бабиното реване. Сега на празничната ми трапеза има америанска пуйка, немски щолен, френско червено вино. Пред иконата паля китайски свещи, а по радиото слушам до умопомрачаване Мerry Christmas. По изкуствената елха съм посипала памук за сняг. Парното е пуснато до края и аз съм по лятна дреха. Навън няма сняг. Хиляди лампички осветяват еднообразието на нашето всекидневие с безсмисленото си светване и изгасване. В дванайсет в полунощ отваряме шампанско. Всички около масата сме много весели,защото е настъпила Мerry Christmas. И от всичко това една буца засяда в гърлото ми. Поднасят ми пудинг, а на мен така ми се яде реване. Изпращам на всички приятели общ sms: 4ESTITA kOLEDA.

 

                              

УЛИЦА " ОТЕЧЕСТВО"

 

                                                                                                   на баба ми

Улица „Отечество” е скътана в едно малко родопско градче. Познавах всички хора,които живееха на нея. Усещах аромата на цветята през оградите. Там научавах истории, които помня за цял живот.Това не беше просто улица, а сцена, изпълнена с колоритни образи и пъстри багри. Тя беше моята първа детска енциклопедия за големия и още непознат свят.

         На улица „Отечество” живееше моята баба. Там прекарвах летните си ваканции. Всичките ми детски игри са събрани на  нея. Като я сравних с енциклопедия не си мислете, че е голяма и дълга. За мен тогава тя започваше от ъгъла и свършваше до черквата. На няколко крачки зад ъгъла беше центърът на града. А какво имаше зад черквата - не знам. Целият декор на улицата бяха девет къщи и три чешми с топла и студена минерална вода, която разточително течеше ден и нощ. Тези чешми все още ги има, но вече са почти пресъхнали. Само едната леко църцоли (така казват на родопски диалект, когато едва, едва тече вода). Каква красива дума и колко тъжна гледка. Около тези чешми винаги имаше хора – перяха, миеха се, разговаряха или просто, ей така, гледаха силната струя вода и й се радваха. Да им се чуди човек. А може би са усещали , че някой ден ще пресъхнат. Водата имаше сладък вкус. Баба ми я наричаше блага, като че беше блага ракия. Никъде другаде  по света не съм пила блага вода. Скъпа вода съм пила, но  блага - не.     

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus