Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55  GRReporter
12384 прочитания

       Вечер, когато откъм балкана полъхваше вечерникът и светваха уличните фенери, хората излизаха на раздумка и сядаха на дървените пейки пред къщите. Говореха за работата на полето, за политиката, за рая и за ада - за живота въобще. От време на време  ходжата завърташе със замах тежките мъниста на кехлибарената броеница и с това се поставяше началото  на нова тема за разговор. От години наред улицата си имаше една Главна тема. Тя не се подхващаше, докато на ъгъла не се появеше Якуб. Той беше толкова черен, че посред бял ден плашеше мало и голямо. Но вечер ставаше част от тъмното. Имаше черна коса, черна брада и носеше на гърба си всичките черни дрипи на планетата. Изглеждаше като великан. Вървеше бавно и мърмореше на някакъв свой език. Никой не знаеше дали е българин или циганин. Името му беше турско. Усмивката – детска. Цял ден ходеше от къща на къща и режеше дърва за зимата. Якуб не живееше на нашата улица. Само вечер минаваше през нея, за да чуе последните новини около своята сватба. Мечтата му беше да се ожени за принцеса. Кой и кога му беше вкарал тази идея в главата не знам, но години наред цялата улица живееше с проблемите около тази сватба. Това бяха най-щастливите мигове за Якуб. Бог му беше дал радостта и наивността, с които дарява  само лудите си чеда. От къде до къде се простираше тази негова лудост никой не знаеше. Но тя правеше щастливи и хората около него. Не говореха повече за работа. Обсъждаха се царски дела на лунна светлина. Издигаха се палати, брояха се диаманти, раздаваха се царски служби. Ние децата жадно поглъщахме приказките на по-възрастните и заедно с  Якуб вярвахме, че всичко това един ден ще се случи. По празници той обличаше едно старо войнишко сако, цялото окичено с медали. Даваха  му ги зевзеците като армагани, изпратени от принцесата. И днес все още, когато гледам церемония по връчване на медали си спомням за войнишкото сако на Якуб и си мисля, че са изпратени от неговата принцеса. Така или иначе, тези медали свързваха лудостта с нормалния свят. Приказката на Якуб държеше хората на улицата сплотени в някакъв тайнствен заговор. Те бяха различни по вяра, език и нрави, но еднакво щастливи от една измислица. Оскъдна беше красотата в живота им и хората си я създаваха като си съчиняваха истории за принцеси.  Тръгваха на път и не си заключваха имотите. Ако не си продадяха петлетата ги раздаваха на децата от улицата. Мечтаеха за непознати светове. Пиеха блага вода.  Циганетата не само крадяха, но и ходеха на училище. Всяко дете си имаше по едно Маре за другарче. И всичко това се случваше на една малка улица, която за мен започваше от ъгъла, на който вечер се появяваше Якуб и свършваше до черквата, чиято камбана биеше точно в четири след обяд.

       Много  от героите на тази улица  се преселиха в отвъдното. Баба ми казваше на смъртта – Умрешката. Един ден, преди да настъпят голямите промени в държавата и на улицата, тя дойде и взе баба. Идваха   времена, в които не можеше да си оставяш ключа на вратата. Господ е бил милостив като е спестил това на баба, изпращайки й Умрешката. Вратите се залостиха. Чешмите пресъхнаха. Къщите овехтяха. Дървените пейки се изпочупиха. Децата пораснаха и се пръснаха по голямия свят. Сега те живеят по булеварди и авенюта без имена, само с номера, без истории, без приказки. Ако зависеше от мен, бих преименувала улица „Отечество” на улица „Якуб”, с тайната надежда един ден пак да има приказка, която да накара  хората да се върнат по домовете си.

           Собственикът на последната къща от нашата улица се беше завърнал след четирийсет години емигрантство във Франция. Тя беше буренясала и омотана в паяжини. Баба ми го покани у дома на кафе и домашно сладко. Много искаше да разбере как изглежда животът на нашата улица в неговите очи след толкова време. Никога не можах да забравя думите на този човек. Каза, че много неща са се променили, но хората все още ходят с дървени налъми. Това беше присъда. Разбрах какво е имал предвид, когато се завърнах в моето Отечество, след много години отсъствие. Бях ходила на гроба на баба и на връщане минах през моята улица. Поседнах на една стара пейка. Затворих очи и оставих спомените  да дойдат... Усетих мириса на цветята. Чух тихо течащата вода. Чух гласа на баба... Удари камбаната. Отворих очи. Възрастна жена  идваше от ъгъла с китка здравец в ръка и отиваше към черквата. Когато мина покрай мен, чух познатия ми тропот на дървените й налъми. Оставих го да отзвучи в мен като последно ехо от миналото.

 

ФЕЙЛЕТОН ЗА ЕДИН АКОРДЕОН

Всъщност акордеоните са пет, само че много ми се иска в заглавието да има рима. Аз не знам как се пишат фейлетони и дали въобще ще се получи нещо подобно накрая, затова нека поне да има рима. За акордеона от заглавието няма да разказвам. Достатъчно е, че съм му отделила това почетно място, но историята на другите четири е такава:

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus