Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55  GRReporter
12388 прочитания

         Всъщност, не за водата, а за хората, които пиеха от нея искам да разкажа.

    Щом пристигнех  от голямия град, още от ъгъла виждах баба да ме чака пред портата на старата къща, пъхнала ръце под престилката. Имах чувството, че откакто ме е изпратила миналото лято, не е мръднала от там, чакайки ме. Белите и коси бяха грижливо прибрани под шамията  и затова тя никога не ми е изглеждала стара. Щом ме видеше, отваряше ръце, за да ме прегърне. И сега все още ми липсва това разстояние от ъгъла на улица „Отечество” до прегръдката на баба. Къщата и миришеше на билки, които тя сама събираше и сушеше по дървените первази на прозорците. Около къщата в чуден безпорядък се кипреха саксии с мушкато. Над  дървената порта имаше забит голям пирон. На него баба окачваше стария ръждясал ключ от къщата., когато идваше при нас на гости в града. Понякога липсваше от дома си с месеци. Един ден я попитах защо не взима ключа със себе си. Тя се усмихна и каза: „Всеки е добре дошъл в моята къща, дори когато ме няма".  Никой никога не посегна на къщата и. Когато баба си беше отишла вече от този свят, дойдоха едни хора с булдозери. Събориха къщата, за да изправят улицата, която и до ден днешен е все още крива. По-точно дразнеше ги предизвикателно окаченият ключ. Беше настъпила епохата на алармените системи и той бодеше като трън в очите. Напомняше за едно друго време, в което на улица „Отечество” се живееше спокойно.

         Първата къща до ъгъла  беше на  баба Марийка – билкарката. Тя лекуваше всичко и всички с тревичките от нейната градина. Преди да откъсне илача дълго му говореше нещо. Баеше ли му, пееше ли му, само тя си знаеше. Погалваше го и чак тогава го откъсваше. Хорските болежки влизаха в двора и оставаха завинаги там, омагьосани от игликата, хвойната, здравеца и добрината на баба Марийка. Колко дълго е живяла – не знам. И днес все още си я спомням как достолепно носеше селската си носия.  Седеше на припек сред цветята, скръстила старчески ръце над везаната престилка, която сякаш беше проекция на градинските багри.

         До нея се жълтееше гръцката къща. Наричаха я така ,защото там бяха настанени гръцки политемигрантски семейства. От техния балкон наблюдаваха отвисоко събитията на улицата. Общуваха предимно помежду си.Български знаеха малко и грешно. Отпиваха от кафето и въздишаха по Гърция. Имаха четири дъщери, които много говореха и още повече се кикотеха.

     Един ден балконът опустя. Кепенците останаха спуснати. Гърците си бяха заминали за родината , за да си търсят тяхното Отечество.  Странно нещо е човекът. Обиди се на държавата си и хоп смени я с друга.Настани се в новата, седне на някой балкон, а погледът му все към  майката земя. Мине някоя и друга година, кажи – речи един живот и отново се завръща там, откъдето е тръгнал.

Случи се така, че  след много години открих нашите гърци в едно селце  до Кавала. Посрещнаха ме. И трапеза сложиха. Живееха в  ниска къщичка без балкон, на една прашна и безлична селска уличка. С честен труд си изкарваха прехраната.Дъщерите  отдавна се бяха омъжили , а грижите бяха секнали  смеха им. Разговорът ни се  въртеше  все около улицата - кой, кога, как... Цяла България за тях беше улица „Отечество”. Изпратиха поздрави на всички. Но тези всички отдавна ги бяха забравили. На раздяла им оставих бутилка с вода от нашата  улица. В очите им се появиха сълзи. Разбрах, че освен блага, водата може да е и сълзлива.   По някакъв техен си начин нашето Отечество им липсваше.                                                                            

       Под балкона на гърците се намираше циганското училище. То си беше чиста местна измислица, но съвсем като истинско. Съществуваше само един месец през лятото. Всички ученици, на възраст от 5 до 15 години, бяха в един и същи клас. Имаха си учител, черна дъска и няколко вехти чина. Учебният ден започваше и свършваше според настроението. От време на време притичваха майки, които отвеждаха или довеждаха някое цигане. Други им носеха ядене. Някои идваха да ги набият за нещо, което само те си знаеха и ги оставяха сополиви да продължат обучението. Цареше неописуема врява, смях, песни, караници, шамари. Вратите и прозорците бяха широко отворени, а вътре се твореше нещо като циганска цивилизация. И цялото Отечество миришеше на циганско. 

      От другата страна на бабината къща живееха Ферда, Мехмед, Алиш и Фатма. Те бяха помаци.Много ги обичах. Бяха най- чистите хора, които познавам. Фереджетата им светиха от белота, а къщата миришеше на сапун, грейнала от алените халища, с които беше застлана. В тази къща Корана се спазваше и уважаваше, въпреки че никой не го беше чел. Като повечето помаци и те не знаеха турски. Бай Мехмед беше ходжа.  На какъв език е служил само той си знае и един Аллах го е разбирал.   Забулени във фереджетата, те  живееха скромно и мечтаеха за  Турция. Никой от тях не беше ходил там. По онова време това беше невъзможно. Имаха си своя, измислена Турция-шарена, шалвареста, лъскава. Не я натрапваха на никого. Само въздишаха по нея. Говореха за тази своя Турция така, както баба ми говореше за Рая. Не страдаха по нея, защото вярваха,че като умрат ще я видят на небето. 

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus